Чувствам се някак... нелогична. Като петно от червено вино върху нова бяла риза. И май... недовършена. Отхапана ябълка, оставена на произвола.
И си спомням онзи ден си говорех със Съдбата, обсъждах с Живота: "Давай, дай каквото можеш. Нанеси ми болка, вземи ми мечтите. Аз ще се справя. И за миг няма да се натъжа."
Така и стана.
Аз нямам проблеми. Наистина, наистина нямам проблеми. Просто защото си казвам, че мога да се справя всичко. И си е така. Нищо няма да ми се опре. Ще стигна върха, който толкова желая и то без да хвърлям усилия. Дали е защото аз единствена съм се опнала срещу Съдбата? Какво ли ме доведе до тук? Гледам назад, спомням си каква бях преди две години...
Мислех си, че тогава съм била щастлива и безгрижна. Никога не съм смятала, че всъщност не съм видяла нищо от хубавата страна на живота.
Преди, спомням си, не ходех изправена. Бях като притисната от житейското си тегло. Нито пък гледах влюбено небето, а в него се крият толкова интересни тайни... Не съм и наблюдавала зимата. Как снежно красиви стават дърветата, полетата... Моят дом, също.
А колко красота съм виждала всъщност...
И все пак... Все пак се чувствам нелогична. Странно ми е да се разбирам с всички. Странно ми е всеки ден да ми се струва като година, а в края на седмицата да е сякаш е изминал само час. Невероятно е когато се наслаждаваш, ама наистина се наслаждаваш, на всеки миг живот. Да станеш сутринта и да си кажеш "Хей, мога да направя всичко днес". И да го направиш. Да постигнеш всичко, което желаеш.
Хубаво е. Препоръчвам.
Enigma .
