Къде си? Къде изчезна?
Викам те. Къде изчезна?
Когато беше тук, може и да не ти обръщах внимание. Защото съм едно глупаво магаре. Но когато знаех, че си тук, знаех, че си само на крачка от мен.. Чувствах се сигурна. Чувствах се добре. Сега... Сега ми се струва, че всичко е посивяло, струва ми се, че съм.. изоставена. Къде изчезна?
Липсваш ми.
Къде изчезна?
Където и да си, ще те последвам. Ще отида и накрай света, само да те видя. Къде изчезна?
Викам те в мрака. Отново съм сама. Защото моята светлина, моята пътеводна звезда... няма я. Къде изчезна?
Не разбираш ли? Не мога без теб! Само мисълта, че те няма, само това, че не ми отговаряш.. убиваш ме бавно. Недей. Спри. Покажи се. Къде изчезна?
Не се крий! Няма да те нараня. Моля те.. Искам да видя очите ти, искам само да разбера, че си добре. Увяхвам. Когато не си тук. Какво стана? Къде изчезна?
Обещай ми. Обещай ми, че ще те видя отново! Моля те! Не искам да живея без теб! Чувствам се така празна.. така нищожна. Такава съм. Нищожество, не съм нужна на никого. Само че аз имах нужда от теб. Къде изчезна?
Слънцето залязва. Залязвам и аз. Затварям се. Скривам се зад планината. И никой повече не ме видя. Както аз не зърнах теб.
Къде изчезна? ....
четвъртък, 30 септември 2010 г.
сряда, 29 септември 2010 г.
Исках...
Сърцето ми казва "Давай", а разумът ме възпира. Кое да послушам? Искам да му го кажа. Искам да го утеша. Искам да го накарам да се усмихне. Искам да го направя щастлив. Той обаче няма да ми позволи..
Исках да му го кажа, исках да разбера дали и той изпитва същото, дали му пука изобщо, но.. не можех.. нещо ме спираше.. Исках да го извикам, исках да го изкрещя. Исках да го прегърна, искаx да ме утеши. Май аз бях тази, която искаше утешение.. Няма значение.. Беше ми на езика. Щеше да се изплъзне. Не можа. На косъм беше. А може би той трябваше да го разбере.. Прошепнах го сама на себе си и той така и не узна..
Исках да му го кажа, исках да разбера дали и той изпитва същото, дали му пука изобщо, но.. не можех.. нещо ме спираше.. Исках да го извикам, исках да го изкрещя. Исках да го прегърна, искаx да ме утеши. Май аз бях тази, която искаше утешение.. Няма значение.. Беше ми на езика. Щеше да се изплъзне. Не можа. На косъм беше. А може би той трябваше да го разбере.. Прошепнах го сама на себе си и той така и не узна..
вторник, 28 септември 2010 г.
Блян
Разговор. До болка познат глас. Монолог. Какво казваше? Звучеше като жужене на пчели. Трябваше ли да разбирам? О, да. Загрях.
Това беше той. Говореше ми нещо. Не, не на мен. На някой друг. Обясняваше нещо. Този глас... Мек и едновременно с това някак твърд... Упояващ. Фокусирах вниманието си върху него, но не успях да различа думите. Видях светлина. Посрещна ме едно релефно стъкло. Врата. Натиснах дръжката и две неописуеми очи се впериха в мен. Усетих как ме изгарят. Като въглени. Където попаднат, там изпепеляват. До основи.
Това беше той...
Отворих очи. Тъмнината ме обгърна. Луната любопитно се подаваше през прозореца. Седнах в леглото и се помъчих да уравновеся дишането си.
"Просто сън. Просто сън."
Убеждавах се аз. Опитвах се да се успокоя. Само че една сълза се търкулна по бузата ми. Той беше така реален... И все пак някак далечен. Нямаше как да го достигна.
"Просто сън." Повторих си аз.
Или може би кошмар?
Легнах си отново, обърнах се на една страна. Какво беше за мене той?
Нереален сън? Истински кошмар?
Не.
Просто един недостижим блян.
Това беше той. Говореше ми нещо. Не, не на мен. На някой друг. Обясняваше нещо. Този глас... Мек и едновременно с това някак твърд... Упояващ. Фокусирах вниманието си върху него, но не успях да различа думите. Видях светлина. Посрещна ме едно релефно стъкло. Врата. Натиснах дръжката и две неописуеми очи се впериха в мен. Усетих как ме изгарят. Като въглени. Където попаднат, там изпепеляват. До основи.
Това беше той...
Отворих очи. Тъмнината ме обгърна. Луната любопитно се подаваше през прозореца. Седнах в леглото и се помъчих да уравновеся дишането си.
"Просто сън. Просто сън."
Убеждавах се аз. Опитвах се да се успокоя. Само че една сълза се търкулна по бузата ми. Той беше така реален... И все пак някак далечен. Нямаше как да го достигна.
"Просто сън." Повторих си аз.
Или може би кошмар?
Легнах си отново, обърнах се на една страна. Какво беше за мене той?
Нереален сън? Истински кошмар?
Не.
Просто един недостижим блян.
понеделник, 27 септември 2010 г.
Няма те
Промяна. Всичко се променя. Променяте се вие. Променям се и аз. Всяка сутрин се събуждам плачейки. Мислите ми все към него отлитат. Не мога да забравя последните му думи, които ми каза. Отекват в ума ми и пулсират като неонови светлинки.
"Махай се от тук."
Шегуваше ли се? Не се ли? Мислеше ли го?
Има ли значение всъщност? Понякога казваме неща, които мислим, но никога не бихме изрекли. Добре, че са шегите, за да си кажем какво ни се върти в главата. Не мога да спра да си го спомням. Това е. Сълза се стича бавно по лицето ми. Защо? Защо плача? Та на него очевидно не му пука за мен! Защо? Защо...?
Малко по малко увяхвам. Тези думи ме изпепеляват. Изсмукват живота от вените ми. Искам да се принизя със земята. Искам всичко да свърши. Искам да забравя. Искам, но не мога. Няма да те заровя тихо в пръстта и да останеш там, а аз да те посещавам от време на време и да си спомням за това. Не, това няма да се случи. Макар да зная, че това е което искаш. Да, но аз не мога. Няма да стане. Съжалявам. Свивам се на топка и се скътавам в едно тъмно ъгълче, през което не премижва светлина, където няма да ме откриеш. Не че някога ще ме потърсиш... Това е. Ще остана тук. Ще се скрия отстрани. Ще загнивам бавно. Ще чакам. Както статуята на "Света София" чака проклетия гълъб да литне, а той така и не се отделя от нея. Ще стоя отстрани. Ще се мъча. Но ти ще ми даваш сили. Заради теб аз ще живея. Макар и всъщност теб да те няма.
И никога не те е имало...
"Махай се от тук."
Шегуваше ли се? Не се ли? Мислеше ли го?
Има ли значение всъщност? Понякога казваме неща, които мислим, но никога не бихме изрекли. Добре, че са шегите, за да си кажем какво ни се върти в главата. Не мога да спра да си го спомням. Това е. Сълза се стича бавно по лицето ми. Защо? Защо плача? Та на него очевидно не му пука за мен! Защо? Защо...?
Малко по малко увяхвам. Тези думи ме изпепеляват. Изсмукват живота от вените ми. Искам да се принизя със земята. Искам всичко да свърши. Искам да забравя. Искам, но не мога. Няма да те заровя тихо в пръстта и да останеш там, а аз да те посещавам от време на време и да си спомням за това. Не, това няма да се случи. Макар да зная, че това е което искаш. Да, но аз не мога. Няма да стане. Съжалявам. Свивам се на топка и се скътавам в едно тъмно ъгълче, през което не премижва светлина, където няма да ме откриеш. Не че някога ще ме потърсиш... Това е. Ще остана тук. Ще се скрия отстрани. Ще загнивам бавно. Ще чакам. Както статуята на "Света София" чака проклетия гълъб да литне, а той така и не се отделя от нея. Ще стоя отстрани. Ще се мъча. Но ти ще ми даваш сили. Заради теб аз ще живея. Макар и всъщност теб да те няма.
И никога не те е имало...
неделя, 26 септември 2010 г.
Невъзможно
Любов... Хиляди хора, писатели, философи, дори химици и биолози са се опитвали да я разберат. Опитвали са се да я опишат. Неуспешно. Защо? Защото това е чувство. Като никое друго. Можеш съвсем лесно и точно да опишеш как си се опарил, хващайки нажеженото желязо от грешната страна. Лесно е да опишеш колко си се уплашил когато са те заплашили с нож в нощта. Но да опишеш любовта... Невъзможно.
Любовта е сложна. Но кажете ми нещо на тоя свят, което да е лесно и елементарно. Посочете ми го и ви давам жълтата си книжка. Просто всичко около нас е устроено така. Замислете се и ще го видите.
Аз не претендирам, че знам всичко. Не претендирам, че мога да ви опиша какво е да си влюбен. Вярвам, че всички вие сте го усещали. Вярвам, че знаете и какво е и да го загубите. Аз зная. Напоследък само това става.. Не преставам да губя хората около себе си. Едни отиват на място, на което не мога да ги последвам, други заминават на отсрещния край на света, трети... С тях просто прецаквам всичко. Как и защо? Не питайте.. Не е за разказване..
Какво е да си влюбен? Какво е... Летиш.. Не спиш.. Защо? Защото не искаш да затваряш очи. Причината е, че просто те е страх. Страх те е, че може следващия път когато отвориш очи, да осъзнаеш, че всичко е било само един хубав, но нереален сън. Ужасно е. Плашещо е. Любов е.
Любовта е най-истинска когато не е споделена. Повярвайте ми.
Любовта е поемането на риск. Смяташ, че на пътя ти няма камъни, но без да усетите се появява свлачище, което ви поваля и принизява със земята. Когато си влюбен, се чувстваш сякаш всичко е под твоето ниво, сякаш нищо няма смисъл. Нищо освен вас двамата. Влюбените. Мислите, че завинаги ще сте заедно. Съжалявам. Отворете очи малко по-широко и фокусирайте върху реалността. Не, не летите. Просто ви се струва. Когато го осъзнаете, ще видите, че любовта вече я няма. Ще видите, че всичко, което правите няма смисъл. Загубена кауза.
Дали аз съм го осъзнавала? Минавала ли съм през всичко това? О, да.
Любовта... Любовта горчи. Като карамелизираната захар е. Намериш ли точната комбинация, точното количество, не изгоряш езика си. Нагарча. Трудно е. Почти непосилно. Но не и невъзможно.
Откриеш ли обаче точната рецепта, откриеш ли точния човек... Изживяваш най-красивия момент от живота си, макар и за кратко. Защо за кратко? Защото всичко хубаво си има край. Един ден нещо ме връща назад, спомням си всичко, което съм преживяла. Смеха, напиращ в гърлото ми, огъня, който накрая ме опари, шоколада, стичащ се по устните ми... Спомням си чувството. Спомням си любовта.
Една сълза блясва на бузата ми. Осъзнавам, че всичко е било една голяма грешка. Не, не всичко. Само края. Това, че е свършило. Но дали е свършило? Ами ако не е? Кой ме пита как се чувствам? Просто се свивам на топка и умирам бавно.
А отвън? Отвън не си личи. В присъствието му потропвам с крак, треперя цяла... Изнервена? Не. Просто безсилна. Това ме убива. Само че чувството за самосъхранение надделява и се опитвам да го кажа. Искам да го извикам. Не мога. Не зная как ще бъде прието. За това и не опитвам. Отказвам се. Предавам се. Така ли трябва да е? Да. Защото живота не е лесен, любовта не е песен. Страдам, а никой не го вижда. Никой не го интересува. Но това е без значение. Човекът е единак. Това е. Винаги в крайна сметка сме сами. Сами със спомените. Исках да ти го кажа. Опитвам се да ти го обясня. По някакъв мой си, объркан начин. Искам да ти го кажа. Само че няма. Защото ти не би искал. Защото не трябва. Казвам го на себе си. Тихо го прошепвам в нощта. Чувам гласа ти да ми отговаря. Шепнеш. Най-красивата мелодия в моя живот. Гласа ти. Само че теб не те интересува. Виждам очите ти. Потъвам в тях. Като океан от желания, разбити мечти, скрити идеали... Няма да ме пуснеш там, нали? Не съм достойна да съм близо до теб. Просто една грешница.
Опитвам се да ти го кажа. Опитвам се да го извикам. Но ти ме спираш. Опитвам се да ти обясня, че... Опитвам се да ти опиша как се чувствам. Не успявам. Защо? Защото това е чувство. Като никое друго. Да опишеш това.. Невъзможно.
За един човек, който едва ли ще прочете това, едва ли ще го разбере, едва ли ще узнае, че е за него. Няма значение. Просто исках да го кажа. Казах го. На един въображаем никой. Той сам знае кой е.
Любовта е сложна. Но кажете ми нещо на тоя свят, което да е лесно и елементарно. Посочете ми го и ви давам жълтата си книжка. Просто всичко около нас е устроено така. Замислете се и ще го видите.
Аз не претендирам, че знам всичко. Не претендирам, че мога да ви опиша какво е да си влюбен. Вярвам, че всички вие сте го усещали. Вярвам, че знаете и какво е и да го загубите. Аз зная. Напоследък само това става.. Не преставам да губя хората около себе си. Едни отиват на място, на което не мога да ги последвам, други заминават на отсрещния край на света, трети... С тях просто прецаквам всичко. Как и защо? Не питайте.. Не е за разказване..
Какво е да си влюбен? Какво е... Летиш.. Не спиш.. Защо? Защото не искаш да затваряш очи. Причината е, че просто те е страх. Страх те е, че може следващия път когато отвориш очи, да осъзнаеш, че всичко е било само един хубав, но нереален сън. Ужасно е. Плашещо е. Любов е.
Любовта е най-истинска когато не е споделена. Повярвайте ми.
Любовта е поемането на риск. Смяташ, че на пътя ти няма камъни, но без да усетите се появява свлачище, което ви поваля и принизява със земята. Когато си влюбен, се чувстваш сякаш всичко е под твоето ниво, сякаш нищо няма смисъл. Нищо освен вас двамата. Влюбените. Мислите, че завинаги ще сте заедно. Съжалявам. Отворете очи малко по-широко и фокусирайте върху реалността. Не, не летите. Просто ви се струва. Когато го осъзнаете, ще видите, че любовта вече я няма. Ще видите, че всичко, което правите няма смисъл. Загубена кауза.
Дали аз съм го осъзнавала? Минавала ли съм през всичко това? О, да.
Любовта... Любовта горчи. Като карамелизираната захар е. Намериш ли точната комбинация, точното количество, не изгоряш езика си. Нагарча. Трудно е. Почти непосилно. Но не и невъзможно.
Откриеш ли обаче точната рецепта, откриеш ли точния човек... Изживяваш най-красивия момент от живота си, макар и за кратко. Защо за кратко? Защото всичко хубаво си има край. Един ден нещо ме връща назад, спомням си всичко, което съм преживяла. Смеха, напиращ в гърлото ми, огъня, който накрая ме опари, шоколада, стичащ се по устните ми... Спомням си чувството. Спомням си любовта.
Една сълза блясва на бузата ми. Осъзнавам, че всичко е било една голяма грешка. Не, не всичко. Само края. Това, че е свършило. Но дали е свършило? Ами ако не е? Кой ме пита как се чувствам? Просто се свивам на топка и умирам бавно.
А отвън? Отвън не си личи. В присъствието му потропвам с крак, треперя цяла... Изнервена? Не. Просто безсилна. Това ме убива. Само че чувството за самосъхранение надделява и се опитвам да го кажа. Искам да го извикам. Не мога. Не зная как ще бъде прието. За това и не опитвам. Отказвам се. Предавам се. Така ли трябва да е? Да. Защото живота не е лесен, любовта не е песен. Страдам, а никой не го вижда. Никой не го интересува. Но това е без значение. Човекът е единак. Това е. Винаги в крайна сметка сме сами. Сами със спомените. Исках да ти го кажа. Опитвам се да ти го обясня. По някакъв мой си, объркан начин. Искам да ти го кажа. Само че няма. Защото ти не би искал. Защото не трябва. Казвам го на себе си. Тихо го прошепвам в нощта. Чувам гласа ти да ми отговаря. Шепнеш. Най-красивата мелодия в моя живот. Гласа ти. Само че теб не те интересува. Виждам очите ти. Потъвам в тях. Като океан от желания, разбити мечти, скрити идеали... Няма да ме пуснеш там, нали? Не съм достойна да съм близо до теб. Просто една грешница.
Опитвам се да ти го кажа. Опитвам се да го извикам. Но ти ме спираш. Опитвам се да ти обясня, че... Опитвам се да ти опиша как се чувствам. Не успявам. Защо? Защото това е чувство. Като никое друго. Да опишеш това.. Невъзможно.
За един човек, който едва ли ще прочете това, едва ли ще го разбере, едва ли ще узнае, че е за него. Няма значение. Просто исках да го кажа. Казах го. На един въображаем никой. Той сам знае кой е.
четвъртък, 23 септември 2010 г.
Аз
Каква съм аз? Не че има някакво значение за всички вас, които четете блога ми, но... днес ще се опитам да се опиша.
Такаа... На първо място винаги поставям другите. Но внимавайте! Поставям другите, които го заслужават. Ако мисля, че заслужавам нещо, няма да се поколебая да си го взема. О, не. В никакъв случай. Не ме интересуват условията, кого ще нараня или нещо подобно. Поставя ли си за цел нещо, рядко го оставям, освен ако наистина не видя безнадеждния край.
Обичам да побеждавам, но за мен живота, както и любовта не са състезание.
Много малко хора смятам за свои приятели. Истинска рядкост. Една ръка ми е напълно достатъчна, за да ги изброя. И дори някои от тях не знаят всичко за мен. Споделям трудно освен ако наистина имам нужда от помощ и подкрепа.
Към доста голяма част от хората, които познавам се отнасям като "Къде съм аз, къде сте вий", но има и част, която смятам за равни и дори по-готини от мен. Зависи от личността.
Ако обичам, то е завинаги. Ако съм неутрална към някого или нещо, оставам си безразлична до край. Мразя ли, то е силно и отмъщението е жестоко.
Забавно, а?
Пука ми за наистина малък брой хора, останалите изобщо не ме интересуват. Проблемите им просто минават през едното и излизат от другото ухо. Преценявам още на пръв поглед и знам какво ще е отношението на дадена личност към мен и в това отношение никога не греша. Нарича се интуиция. Сигурно ви изглежда съвсем просто и лесно. Да, ама не е.
Ако ме срещнете, на пръв поглед ще кажете, че съм едно сладко ангелче, херувимче, както там си решите. Не, не се заблуждавайте по усмивката и вечната готовност да се засмея. Заинтересоваността към някого най-често (има и ОГРОМНИ изключения) е близка до нулата.
Наскоро ми лепнаха един надпис, който смятам, че ми пасва идеално: "Тъпа кучка". Hell, yeah!
Такаа... На първо място винаги поставям другите. Но внимавайте! Поставям другите, които го заслужават. Ако мисля, че заслужавам нещо, няма да се поколебая да си го взема. О, не. В никакъв случай. Не ме интересуват условията, кого ще нараня или нещо подобно. Поставя ли си за цел нещо, рядко го оставям, освен ако наистина не видя безнадеждния край.
Обичам да побеждавам, но за мен живота, както и любовта не са състезание.
Много малко хора смятам за свои приятели. Истинска рядкост. Една ръка ми е напълно достатъчна, за да ги изброя. И дори някои от тях не знаят всичко за мен. Споделям трудно освен ако наистина имам нужда от помощ и подкрепа.
Към доста голяма част от хората, които познавам се отнасям като "Къде съм аз, къде сте вий", но има и част, която смятам за равни и дори по-готини от мен. Зависи от личността.
Ако обичам, то е завинаги. Ако съм неутрална към някого или нещо, оставам си безразлична до край. Мразя ли, то е силно и отмъщението е жестоко.
Забавно, а?
Пука ми за наистина малък брой хора, останалите изобщо не ме интересуват. Проблемите им просто минават през едното и излизат от другото ухо. Преценявам още на пръв поглед и знам какво ще е отношението на дадена личност към мен и в това отношение никога не греша. Нарича се интуиция. Сигурно ви изглежда съвсем просто и лесно. Да, ама не е.
Ако ме срещнете, на пръв поглед ще кажете, че съм едно сладко ангелче, херувимче, както там си решите. Не, не се заблуждавайте по усмивката и вечната готовност да се засмея. Заинтересоваността към някого най-често (има и ОГРОМНИ изключения) е близка до нулата.
Наскоро ми лепнаха един надпис, който смятам, че ми пасва идеално: "Тъпа кучка". Hell, yeah!
вторник, 21 септември 2010 г.
Контактни лещи
Някой от вас носил ли е контактни лещи? Да, понякога може да бъде много неприятно, дразнещо и вредно, но... Знаете ли какво е чувството?
Събуждам се сутрин. Отварям очи и всичко е размазано. Това там човек ли е или дреха, закачена на гардероба? Дреха е, това е добре. Ставам мъчно и си търся очилата. Търся ги, ама... Някой пак се е опитвал да подрежда. Тея хора не разбраха ли, че мразя да ми пипат нещата? Все едно. Не виждам ясно. Спомням си времето когато не носех лещи, нямах и очила. Знаете ли какво е да виждате някого и съвсем смътно да виждате чертите му? Ужасно е. Слагам си лещите. И отварям очи за един нов свят. Виждам всяка подробност. Виждам как пламъчето в очите на човека до мен се променя непрестанно, виждам ясно имената на улици, виждам точния цвят на косата на околните... Виждам всичко както го виждате и вие.
Ще ми се да можех да сложа още едни контактни лещи. Само че с тях да успея да разбера какво да сторя по-нататък, положението да ми се изясни и да намеря решение. Иска ми се да видя дори най-малките, но важни подробности, които пропускам и да наредя пъзела. Иска ми се да видя какво да направя с живота си.
"По тъмно аз се връщах вкъщи
и носех своята умора.
Вечерята бе сладка всекога
и меко - твърдото легло,
над мен горяща лампа
и две в стъклата на прозореца,
и за да виждам ясно сънищата,
аз лягах си със очила."
- "Младост", Атанас Далчев 1925 г.
Събуждам се сутрин. Отварям очи и всичко е размазано. Това там човек ли е или дреха, закачена на гардероба? Дреха е, това е добре. Ставам мъчно и си търся очилата. Търся ги, ама... Някой пак се е опитвал да подрежда. Тея хора не разбраха ли, че мразя да ми пипат нещата? Все едно. Не виждам ясно. Спомням си времето когато не носех лещи, нямах и очила. Знаете ли какво е да виждате някого и съвсем смътно да виждате чертите му? Ужасно е. Слагам си лещите. И отварям очи за един нов свят. Виждам всяка подробност. Виждам как пламъчето в очите на човека до мен се променя непрестанно, виждам ясно имената на улици, виждам точния цвят на косата на околните... Виждам всичко както го виждате и вие.
Ще ми се да можех да сложа още едни контактни лещи. Само че с тях да успея да разбера какво да сторя по-нататък, положението да ми се изясни и да намеря решение. Иска ми се да видя дори най-малките, но важни подробности, които пропускам и да наредя пъзела. Иска ми се да видя какво да направя с живота си.
"По тъмно аз се връщах вкъщи
и носех своята умора.
Вечерята бе сладка всекога
и меко - твърдото легло,
над мен горяща лампа
и две в стъклата на прозореца,
и за да виждам ясно сънищата,
аз лягах си със очила."
- "Младост", Атанас Далчев 1925 г.
понеделник, 20 септември 2010 г.
Смисъл
Една сълза. Един грях. Животът на една грешница. Какво разбирате вие под думата грешница? Момиче/жена, съгрешила по някакъв начин. Главно се свързва с 10-те Божий заповеди. Да, но аз бих добавила още нещо. Грешиш. Съжаляваш. Само че никой не иска да знае, че си разбрала грешката си. Викаш, никой не иска да чуе. Ами тогава? Тогава просто започваш да викаш, но в себе си. Вече нищо на никого не казваш. Затваряш се и никога повече не се отваряш от съжалението, че си съгрешила. Това е да си грешница за мен. Да умреш, само че няма кой да те възроди. А и никой не би го направил. Твоята мисъл в резултат на нежеланието на другите? "МАЙНАТА ИМ"! Е тва е хора. Тва съм аз. Една грешница, направила ужасен грях, проливаща една сълза. А след нея още и още. Утешение мога да намеря само в дъжда, само в тъмнината. Само в смъртта. Идеалния завършек. Бутилка водка, хапченца, на фона на нощен дъжд. Кога ще ме намерят? Може би.. на другия ден. Евентуално. Супер, устройва ме. Защото не искам да се връщам. Не искам да живея. Аз и без това вече съм мъртва, гледаща в нищото. Не, няма да го сторя, макар краката да ме сърбят да излезна навън и да го направя. Идеалния сценарий. Идеалния завършек. Хиляди пъти съм отговаряла на въпроса "Има ли смисъл да продължавам?". Винаги съм отговаряла: "Да, има. Има защо да живееш." Сега не съм толкова сигурна. До утре, хора! Аз продължавам, макар да нямам причина. Все ми е едно. Ще стискам зъби до когато мога. Ако в продължение на една седмица не напиша дори едно изреченийце в този блог, значи края ви е пределно ясен. Благодаря ви, че четохте всичко това, което писах. Всичко това, което няма смисъл.
сряда, 15 септември 2010 г.
School day
Първият учебен ден. Сравнение? Портите адови се отварят широко и ме приемат в пламъците си. Да, май бих била най-точна, оприличавайки го на това. Не, не. Съвсем не е заради предметите, учителите, ученето или каквото и да било друго. Не, съвсем не. Описвам го така, защото точно пет минути на двора на училището и аз вече съм изнервена до краен предел. Защо? Защото аз винаги преценявам хората. Правя го от пръв поглед. И никога не греша, повярвайте ми. Само че по-голямата част от съучениците ми съм определила под името "непоправими дебили" по едни доста забавни причини. Да, мисля, че наречени така им отива. Защото са такива. Не им пука за никого и нищо, освен за самите тях. Доста егоистично. Единствената им цел в живота е да си изкарат яко, за сметка на другите. Алооо??? Това е тъпо. Като станах осми клас и първия ден направо не можех да повярвам каква късметлийка съм, че съм в такъв готин клас. BULL SHIT!! Аз съм най-прецаканото същество на света. Интриги, клюкари, кифли, шегаджии, идиоти, курви, дебили и май това са всичките групички. А и двама-тримата свестни пичове. Ааа да не забравяме и групата "Ани". Тя се състои от точно един човек, който е толкова ненормално уникален, че заслужава да бъде отделен от останалите.
Е, какво мога да кажа? Освен.. Честита да ти е новата учебна година! (Боже, говоря за себе си в трето лице.. )
Е, какво мога да кажа? Освен.. Честита да ти е новата учебна година! (Боже, говоря за себе си в трето лице.. )
вторник, 14 септември 2010 г.
Прегръдка
Протягаш ръце. Обвиваш ги около тялото ми. Прегръщаш ме за кратко. Искам да задържа този миг. Искам да запазя спомена за топлотата на ръцете ти, за сладкия аромат на кожата ти, за безопасността, която ми носиш...
Забелязали ли сте, че една прегръдка може да ви покаже много неща? Например днес един приятел ме гушна за "чао" както всеки път, само че имаше нещо различно. Обгърна ме с една ръка и допря главата си в моята. Сякаш търсеше утеха, сякаш искаше тази прегръдка никога да не свършва... Направи го точно по същия начин, по който го правеше когато.. имаше чувства към мен. Тази прегръдка ме озадачи, защото вече отдавна бяхме поели по различни пътища. Мислех, че вече всичко е минало, но това, което направи днес... Не че ми беше неприятно. О, Боже, не! Просто.. ме озадачи. "Хвърли ме в шах".
Таа... мисълта ми беше, че прегръщайки някого може да разберете какво иска да ви каже другия без реално да го изрича. Наистина е много интересно как когато с даден човек сте просто приятели, той ви прегръща някак вяло. Но ако ви цени, макар и малко, той влага чувствата си в тази прегръдка. Показва ви намеренията си, показва ви мислите си.
Може и да си казвате: " Хах. Това са глупости! Та това е просто една прегръдка!" Не, тук ще сгрешите. Тази прегръдка е все едно някой да ви напише на една голяма бяла дъска какво мисли за вас, дали ви уважава, мрази, харесва, обича... Само че го пише с бял маркер, за да не го забележат всички. За да знаете само вие. За да разберете всичко неизказано от ваша или негова страна.. Това е просто прегръдка, но чрез нея, чрез това простичко движение, можете да разберете много повече отколкото думите могат да ви покажат.
Забелязали ли сте, че една прегръдка може да ви покаже много неща? Например днес един приятел ме гушна за "чао" както всеки път, само че имаше нещо различно. Обгърна ме с една ръка и допря главата си в моята. Сякаш търсеше утеха, сякаш искаше тази прегръдка никога да не свършва... Направи го точно по същия начин, по който го правеше когато.. имаше чувства към мен. Тази прегръдка ме озадачи, защото вече отдавна бяхме поели по различни пътища. Мислех, че вече всичко е минало, но това, което направи днес... Не че ми беше неприятно. О, Боже, не! Просто.. ме озадачи. "Хвърли ме в шах".
Таа... мисълта ми беше, че прегръщайки някого може да разберете какво иска да ви каже другия без реално да го изрича. Наистина е много интересно как когато с даден човек сте просто приятели, той ви прегръща някак вяло. Но ако ви цени, макар и малко, той влага чувствата си в тази прегръдка. Показва ви намеренията си, показва ви мислите си.
Може и да си казвате: " Хах. Това са глупости! Та това е просто една прегръдка!" Не, тук ще сгрешите. Тази прегръдка е все едно някой да ви напише на една голяма бяла дъска какво мисли за вас, дали ви уважава, мрази, харесва, обича... Само че го пише с бял маркер, за да не го забележат всички. За да знаете само вие. За да разберете всичко неизказано от ваша или негова страна.. Това е просто прегръдка, но чрез нея, чрез това простичко движение, можете да разберете много повече отколкото думите могат да ви покажат.
понеделник, 13 септември 2010 г.
Мълчанието на агнетата
Изпитвали ли сте толкова силно желание към нещо, че чак да не ви се иска да го имате? Както казват "противоположностите се привличат". Да, да, добре... Аз съм го изпитвала. Само че иронията е, че не мога да го имам по никакъв начин. Е добре де, почти никакъв. Хубаво е, че не съм лакома. Ще се задоволя с колкото имам. Въпреки че ми се иска още и още. Като "забранения плод". Той е най-сладък, нали знаете? Точно за това го желая толкова много. Изкушение.. Ужасно при това. И въпреки това... Аз ще стоя отстрани и ще мълча. А ми се иска да викам. Искам да крещя. Искам да кажа всичко, което имам да кажа. За какво да се хабя? И без това никой няма да чуе какво ще изрека. Ще влезне през едното и ще излезе през другото ухо. Добре, ще мълча. Няма проблем, "защото обичам начина, по който ме боли"...
неделя, 12 септември 2010 г.
Някой
Добре, какво ми става? На гости съм. Преди винаги намирах начин да се направя на щастлива от присъствието на другия. Винаги се усмихвах на хората, показвах им измамно приветливата си същност. Обичах да ходя на гости, да пазарувам с майка ми нови дрехи... Това си ми беше направо страст. Виждам човек, който не мога да понасям. Лепвам една доволна усмивка и казвам:
-Здрасти!
Събеседникът ми дори не си правеше труда да ми се усмихне в отговор. Просто ме подминаваше, кимайки любезно с глава. "Какви сърдитковци има на този свят" казвах си аз и подминавах, вглъбена в моя собствен свят, направен от музиката. Само че вече аз бях една от ония "сърдитковци". Ако излезнех навън и бях без слушалки направо полудявах. Това и сега е така, но... Промених се. А с мен се промени и живота ми. Отново се обагри в черно и сиво, отново всеки срещнат ми е безличен. Искам само един човек на този свят. Едни-единствени ръце искам да обгръщат тялото ми. Едни единствени устни искам да целувам. В едни определени очи искам да се вглеждам, да потъвам в тях и да се чувствам.. щастлива отново. Ничий други. Нима искам твърде много?
Някога усещали ли сте когато погледнете в нечии очи, че този човек е важен за вас? Дори без да го познавате. Имам в пред вид... просто му се усмихвате като на поредното същество, преминаващо през живота ви, но е някак... различно. Виждате нещо специално в него. Поглеждате го и си казвате: "Брей, сякаш го познавам от хиляди години насам." Вгледах се внимателно в очите му. Много добре помня онзи ден. Вгледах се и не мога да ви опиша какво видях там. Цял един нов свят. Пълен с болка и разбити мечти. Но все пак имаше нещо в тези очи, което ме привлече както нищо друго до сега. Имаше някаква тайнственост, имаше всичките качества, които липсваха в мен.
Никога не съм се надявала той да ме забележи. Просто, защото знаех, че няма да стане. Той нямаше да се реши. Точно както в съня ми. И все пак опитах. И все пак се борих. Но както вече знаете, не всяка битка приключва с победа, както и не всяка приказка си има хубав край. Особено в реалния живот хубав край почти не съществува. Винаги всичко приключва със сълзи. Вярвате или не, това е така. Ако още не сте го осъзнали: Набийте си го в главичките, читатели мои! Хепи енд има само за някой хора, но "Life is a bitch", което значи, че всички ще са щастливи накрая. Всички освен теб. Просто защото трябва да си прецакан. Просто защото ти си никой в сравнение с целия свят.
И аз не съм нещо особено. И вие не сте. И той не е. Но въпреки това, за мен той никога няма да бъде просто никой. За мен той винаги ще бъде някой. Единствения някой в целия свят. Жалко, че никога няма да ми позволи да му докажа това.
Помня този ден преди няколко месеца сякаш беше вчера. И няма да успея да го забравя. Този ден е затворен в сърцето ми и никога няма да изчезне от там. Да, зная, че съм жалка. Може сега да ми кажете "Не, не си жалка. Просто си влюбена". Да, прави сте. Точно за това съм жалка.
-Здрасти!
Събеседникът ми дори не си правеше труда да ми се усмихне в отговор. Просто ме подминаваше, кимайки любезно с глава. "Какви сърдитковци има на този свят" казвах си аз и подминавах, вглъбена в моя собствен свят, направен от музиката. Само че вече аз бях една от ония "сърдитковци". Ако излезнех навън и бях без слушалки направо полудявах. Това и сега е така, но... Промених се. А с мен се промени и живота ми. Отново се обагри в черно и сиво, отново всеки срещнат ми е безличен. Искам само един човек на този свят. Едни-единствени ръце искам да обгръщат тялото ми. Едни единствени устни искам да целувам. В едни определени очи искам да се вглеждам, да потъвам в тях и да се чувствам.. щастлива отново. Ничий други. Нима искам твърде много?
Някога усещали ли сте когато погледнете в нечии очи, че този човек е важен за вас? Дори без да го познавате. Имам в пред вид... просто му се усмихвате като на поредното същество, преминаващо през живота ви, но е някак... различно. Виждате нещо специално в него. Поглеждате го и си казвате: "Брей, сякаш го познавам от хиляди години насам." Вгледах се внимателно в очите му. Много добре помня онзи ден. Вгледах се и не мога да ви опиша какво видях там. Цял един нов свят. Пълен с болка и разбити мечти. Но все пак имаше нещо в тези очи, което ме привлече както нищо друго до сега. Имаше някаква тайнственост, имаше всичките качества, които липсваха в мен.
Никога не съм се надявала той да ме забележи. Просто, защото знаех, че няма да стане. Той нямаше да се реши. Точно както в съня ми. И все пак опитах. И все пак се борих. Но както вече знаете, не всяка битка приключва с победа, както и не всяка приказка си има хубав край. Особено в реалния живот хубав край почти не съществува. Винаги всичко приключва със сълзи. Вярвате или не, това е така. Ако още не сте го осъзнали: Набийте си го в главичките, читатели мои! Хепи енд има само за някой хора, но "Life is a bitch", което значи, че всички ще са щастливи накрая. Всички освен теб. Просто защото трябва да си прецакан. Просто защото ти си никой в сравнение с целия свят.
И аз не съм нещо особено. И вие не сте. И той не е. Но въпреки това, за мен той никога няма да бъде просто никой. За мен той винаги ще бъде някой. Единствения някой в целия свят. Жалко, че никога няма да ми позволи да му докажа това.
Помня този ден преди няколко месеца сякаш беше вчера. И няма да успея да го забравя. Този ден е затворен в сърцето ми и никога няма да изчезне от там. Да, зная, че съм жалка. Може сега да ми кажете "Не, не си жалка. Просто си влюбена". Да, прави сте. Точно за това съм жалка.
събота, 11 септември 2010 г.
Deablo
Слязох от автобуса. Беше закапал лек дъждец. Вдигнах глава нагоре и подуших въздуха. Летен дъжд. Влагата се режеше с нож. Рай. Беше тъмно. В ушите ми засвири "Lose Control" на Evanescence... Музика за душата. Бях облечена от горе до долу в черно. Траур. Мъка. Смърт. Точно в мой стил. Придвижвах се бавно като настъпващата нощ. Усмихнах се призрачно, изкривявайки само крайчето на устата си. Почувствах се сякаш бях на точното място в точния час. Нощ. Нямаше луна. Красота...
Токовете ми потропваха в тъмнината. Не се виждаше нищо, нямаше никаква светлина освен примигващата улична лампа. Огледах се. Бях съвсем сама. Това ме накара да се усмихна още по-дяволито. Осъзнах, че не чувствах нищо. Нищо друго освен омраза. Към кого, не знам. Зная само, че я чувствах до мозъка на костите си. Влязох във входа си. Някой светна лампата. Двама мъже заслизаха по стълбите. Изгледах ги с нескрита омраза. "Време за убиване" каза част от мен. Само че аз просто погледнах всеки един от тях в очите. Какво видяха те в моите не знам, но наблюдаваха как се изкачвам заплашително по стълбите. Обичам когато действам така на хората. Карам ги да се обръщат, да ме проследяват с поглед. Тази вечер аз бях себе си. Същата отмъстителна кучка каквато бях преди да те срещна, съкровище мое. Дъщеря на нощта, намерила убежище в мрака, пълзейки незабелязано в тъмнината. Демон, чакащ да нападне...
Токовете ми потропваха в тъмнината. Не се виждаше нищо, нямаше никаква светлина освен примигващата улична лампа. Огледах се. Бях съвсем сама. Това ме накара да се усмихна още по-дяволито. Осъзнах, че не чувствах нищо. Нищо друго освен омраза. Към кого, не знам. Зная само, че я чувствах до мозъка на костите си. Влязох във входа си. Някой светна лампата. Двама мъже заслизаха по стълбите. Изгледах ги с нескрита омраза. "Време за убиване" каза част от мен. Само че аз просто погледнах всеки един от тях в очите. Какво видяха те в моите не знам, но наблюдаваха как се изкачвам заплашително по стълбите. Обичам когато действам така на хората. Карам ги да се обръщат, да ме проследяват с поглед. Тази вечер аз бях себе си. Същата отмъстителна кучка каквато бях преди да те срещна, съкровище мое. Дъщеря на нощта, намерила убежище в мрака, пълзейки незабелязано в тъмнината. Демон, чакащ да нападне...
петък, 10 септември 2010 г.
Спасение
Последните мисли на един самоубиец: „Вече няма смисъл да живея. И за какво? Само се мъча. Животът е труден и не мисля, че ще се справя. Пък и защо да се справям, след като и без това все някога ще умра? Идва края на света, всички го виждаме, само че предпочетаме да не го признаваме прад самите себе си. Защо тогава да не ускоря процеса? Защо просто не сложа край?”
Не, не, не. Не си мислете, че мисля за самоубийство. Това никога не би могло да се случи. Защо ли? Да, мисля, че имам предостатъчно причини да сложа край на живота си, но защо да го правя? Имам в пред вид... Какъв е смисъла? На кого ще помогна така? Само и единствено на себе си. Това не е ли малко егоистично?
Добре. Да си представим, че решавам да умра. При това бързо. Пред коли не ми се скача, не ща и пистолети. Взимам шепа хапчета плюс една бутилка водка. Ммм.. чудесно. Усещам вкуса на алкохола да пари блаженно езика ми. Гледам празно в една точка. Не плача, вече съм взела решението си. Сама съм в леко притъмнена стая и не мисля за нищо. Не желая да си спомням нищо от проклетия си живот. Не искам да се сещам колко пъти съм била наскърбявана, отхвърлена, с разбито сърце, сама, изправена пред ужасни трудности... Искам просто да се насладя на момента. Усещам я. Тя е тук. „Жената с косата”. Смъртта. Засмивам се истерично. Моя смях. Бях забравила как звучи. Някак нереално, някак далечно... Като излязъл от някакъв филм, от някаква мечта. Смея се, но не помръдвам устни. Лежа на леглото, гледайки тавана. Това е последното, което ще видя. Тогава всичко сякаш избухва, става черно. Тъмнината е навсякъде и е студено. Аз все така гледам в тавана, но не го виждам. Очите ми са празни. Една малка сълза се стича по бузата ми. Единственото движение, проявено от тялото ми. Аз едва помръдвам устни, казвайки тихо: „Най-после.” . И тогава всичко свършва...
След един час майка ми се прибира вкъщи. Вика весело името ми. Донесла ми е изненада. Всъщност не е изненада, просто книгата ми е пристигнала. Влиза в стаята ми, правейки се на сърдита, понеже се правя, че не я чувам. Намира ме там и започва изречение, но щом поглежда празните ми очи, изпищява и протяга ръка, за да види дали още имам пулс. Писъкът й пронизва тишината. Писък по-студен от лед. Би накарал всяко сърце да прескочи един-два удара. Писъкът на жена, изгубила детето си. Съседите на пейката пред блока се сепват. Отнема им две минути да по умуват какво ли е станало, след това продължават безгрижно разговора за скучното си ежедневие. Майка ми слага глава на студеното ми тяло. Плаче безутешно. Сълзите й мокрят блузата ми. Никой не би могъл да ги спре.
Сестра ми пристига. С майка ми са били заедно, но кака е видяла, че мама е уморена и просто е решила да отиде сама до магазина. Влиза в стаята ми, чула плача на майка ми. Поглежда ни. Стоварва се до мама, която е застанала на колене. Жената обвива ръце около врата й, търсейки утеха. Очите на сестра ми са впити в неподвижното ми тяло. Просто не може да повярва. Не иска всичко това да е истина. След 10 секундния шок, една сълза капва от бузата й. След нея още една и още една... Майка ми пита гърлено, заровила ръце в косите й:
- Защо? ...
И повече нито една от тях не проговаря. След час откарват тялото ми. Мама не отронва и дума, а кака се обажда по телефона на баща ми, на другата ми сестра, казва им новината на пресекулки между хлипанията. Минава се време и телефона ми звъни. Той е. Човекът, когото обичам. Човекът заради когото направих това. Къде беше преди три часа преди да изпия хапчетата? Изостави ме. Ето защо го направих. След него... не бях щастлива. Нямаше и да бъда. Защо тогава да го правя? Сестра ми с трепереща ръка поглежда екрана на мобилния ми. Сеща се как само преди месец моята ръка трепереше така. Тя ме бе запитала „Трепериш ли?”, а аз бях оставила въпроса да виси във въздуха. Как да й обясня? Как да й опиша чувството, което ме бе завладяло? Нелепа катастрофа бе погубила живота на един от най-близките ми приятели. Сама не знаех защо треперех. Просто бях потресена. Спомняйки си всичко това, сълзите отново бликват. Тя приема обаждането без да осъзнава какво прави. Бе забравила, че по телефона се говори. Точно в момента в главата й имаше само една мисъл. Мен вече ме нямаше.
- Ало? – притеснено пита той, чувайки как кака се бори с буцата в гърлото й, за да диша.
- Няма я... Т-тя.. тя... – притеснението му нараства, но решава да изчака търпеливо без да прекъсва непознатата. – самоубила се е. Днес.
Тон заето. Той затваря. Погледът му е втренчен право напред. Стои в стаята си. Беше ми се обадил, защото бе осъзнал грешката си. Без да знае, че вече беше твърде късно... Сяда тежко на леглото без да осъзнава какво прави и просто гледа напред. Потресен. Празен. Нищожен. Знаеше защо съм го направила. Много добре знаеше, че той е виновен. Заравя лице в ръцете си, свил се на топка и започва да плаче. Любовта на живота му. Беше я загубил и нямаше как да си я върне. Не можеше да ме последва. Не че някога ме е достигал...
На следващия ден е погребението ми. В ритуалната зала. От всякъде се чуват хлипания, звукът от духане на нос. Ковчегът ми е oтворен, някой е затворил очите ми. Майка ми не спира да плаче. Стои до моята кибритена кутийка, в която ще прекарам вечността и говори несвързано. Никой не би могъл да я разбере. Баща ми е застанал до нея, поставил утешително ръка на гърба й, описвайки лениво кръгове, пробягващи по тялото й. Тя просто се е отдала на болката. На страданието. Най-близките ми хора са тук. Всичките ми приятели. Дори някой врагове. Няма нито един човек, който да се сдържи и да не заплаче. Но защо? Аз не бях кой знае какво. Не бях добър човек. Бях грешница. Не бях обичана кой знае колко. Или може би просто не го забелязвах?
Веднъж майка ми ми беше казала:
- Ако някой ден просто изчезнеш... Ако някой те държи под ключ например или дори по-лошо... Аз ще умра. Просто ще умра.
Тогава не й повярвах. Тя имаше още две деца. Щеше да го преживее. Така мислех. Но сега... Гледайки я така... Не бях толкова сигурна.
Най-добрата ми приятелка пък... Моето слънце, моето злато... Единствения човек, който винаги е бил с мен... Обичах я ужасно много. След време тя се затвори в себе си. Не минаваше и минута, през която да не мисли за мен. Когато попаднеше в трудност тя се питаше „Какво ли щеше да ми каже тя? Какъв щеше да е съветът й?” Тя никога не ме забрави. Моето съкровище...
Ами той? За него нямаше спасение. Всеки ден той проклинаше себе си за смъртта ми. Спомняше си всичко, което сме изживели заедно, колкото и малко да е било то. Никога не обикна друга така както обичаше мен. Никога не се почувства щастлив отново. Не превъзмогна смъртта ми. Просто ме затвори в едно ъгълче на главата си, запазвайки ме жива, в безопасност. Не мога да преброя колко пъти е мислел за самоубийство. Не мисля, че изобщо математиката познава толкова много числа. Само че го дострашаваше всеки път и така и не изпълни това си желание. Създаде семейство, дом, деца, но... мен не забрави никога.
Самоубийците не мислят за другите. Те не виждат никого около тях. Не мислят какво ще оставят след себе си. Просто искат всичко да свърши. Искат по-бързо да дойде края. Предават се без дори да са се опитали да се борят. Животът е една борба. Никоя битка не е лесна, нали? Но ако имаш малко късмет.. Ако не се предаваш, може и да излезеш като победител.
Аз не съм самоубиец и никога няма да бъда. Защо ли? Причината е проста. Аз не притежавам живота си. Съществуването ми е само и единствено в ръцете на съдбата. Не мога да отнема нещо, което всъщност не е мое. Така ме е възпитавала мама. Продължавам живота си, каквото и да става. Аз съм борец. Никога няма да се предам. И единственото, което ще ме държи е чувството на щастие, което напоследък ме спохожда изключително рядко. Както и надеждата, че за моята душа ще има спасение, че някой някога... ще си спомни, че и аз съществувах на този свят, и аз съм била част от живота му,че съм го накарала да погледне живота от друга страна, че съм го разсмяла поне веднъж, макар и по средата на сивия кръстопът, по средата на играта, наречена живот.
Не, не, не. Не си мислете, че мисля за самоубийство. Това никога не би могло да се случи. Защо ли? Да, мисля, че имам предостатъчно причини да сложа край на живота си, но защо да го правя? Имам в пред вид... Какъв е смисъла? На кого ще помогна така? Само и единствено на себе си. Това не е ли малко егоистично?
Добре. Да си представим, че решавам да умра. При това бързо. Пред коли не ми се скача, не ща и пистолети. Взимам шепа хапчета плюс една бутилка водка. Ммм.. чудесно. Усещам вкуса на алкохола да пари блаженно езика ми. Гледам празно в една точка. Не плача, вече съм взела решението си. Сама съм в леко притъмнена стая и не мисля за нищо. Не желая да си спомням нищо от проклетия си живот. Не искам да се сещам колко пъти съм била наскърбявана, отхвърлена, с разбито сърце, сама, изправена пред ужасни трудности... Искам просто да се насладя на момента. Усещам я. Тя е тук. „Жената с косата”. Смъртта. Засмивам се истерично. Моя смях. Бях забравила как звучи. Някак нереално, някак далечно... Като излязъл от някакъв филм, от някаква мечта. Смея се, но не помръдвам устни. Лежа на леглото, гледайки тавана. Това е последното, което ще видя. Тогава всичко сякаш избухва, става черно. Тъмнината е навсякъде и е студено. Аз все така гледам в тавана, но не го виждам. Очите ми са празни. Една малка сълза се стича по бузата ми. Единственото движение, проявено от тялото ми. Аз едва помръдвам устни, казвайки тихо: „Най-после.” . И тогава всичко свършва...
След един час майка ми се прибира вкъщи. Вика весело името ми. Донесла ми е изненада. Всъщност не е изненада, просто книгата ми е пристигнала. Влиза в стаята ми, правейки се на сърдита, понеже се правя, че не я чувам. Намира ме там и започва изречение, но щом поглежда празните ми очи, изпищява и протяга ръка, за да види дали още имам пулс. Писъкът й пронизва тишината. Писък по-студен от лед. Би накарал всяко сърце да прескочи един-два удара. Писъкът на жена, изгубила детето си. Съседите на пейката пред блока се сепват. Отнема им две минути да по умуват какво ли е станало, след това продължават безгрижно разговора за скучното си ежедневие. Майка ми слага глава на студеното ми тяло. Плаче безутешно. Сълзите й мокрят блузата ми. Никой не би могъл да ги спре.
Сестра ми пристига. С майка ми са били заедно, но кака е видяла, че мама е уморена и просто е решила да отиде сама до магазина. Влиза в стаята ми, чула плача на майка ми. Поглежда ни. Стоварва се до мама, която е застанала на колене. Жената обвива ръце около врата й, търсейки утеха. Очите на сестра ми са впити в неподвижното ми тяло. Просто не може да повярва. Не иска всичко това да е истина. След 10 секундния шок, една сълза капва от бузата й. След нея още една и още една... Майка ми пита гърлено, заровила ръце в косите й:
- Защо? ...
И повече нито една от тях не проговаря. След час откарват тялото ми. Мама не отронва и дума, а кака се обажда по телефона на баща ми, на другата ми сестра, казва им новината на пресекулки между хлипанията. Минава се време и телефона ми звъни. Той е. Човекът, когото обичам. Човекът заради когото направих това. Къде беше преди три часа преди да изпия хапчетата? Изостави ме. Ето защо го направих. След него... не бях щастлива. Нямаше и да бъда. Защо тогава да го правя? Сестра ми с трепереща ръка поглежда екрана на мобилния ми. Сеща се как само преди месец моята ръка трепереше така. Тя ме бе запитала „Трепериш ли?”, а аз бях оставила въпроса да виси във въздуха. Как да й обясня? Как да й опиша чувството, което ме бе завладяло? Нелепа катастрофа бе погубила живота на един от най-близките ми приятели. Сама не знаех защо треперех. Просто бях потресена. Спомняйки си всичко това, сълзите отново бликват. Тя приема обаждането без да осъзнава какво прави. Бе забравила, че по телефона се говори. Точно в момента в главата й имаше само една мисъл. Мен вече ме нямаше.
- Ало? – притеснено пита той, чувайки как кака се бори с буцата в гърлото й, за да диша.
- Няма я... Т-тя.. тя... – притеснението му нараства, но решава да изчака търпеливо без да прекъсва непознатата. – самоубила се е. Днес.
Тон заето. Той затваря. Погледът му е втренчен право напред. Стои в стаята си. Беше ми се обадил, защото бе осъзнал грешката си. Без да знае, че вече беше твърде късно... Сяда тежко на леглото без да осъзнава какво прави и просто гледа напред. Потресен. Празен. Нищожен. Знаеше защо съм го направила. Много добре знаеше, че той е виновен. Заравя лице в ръцете си, свил се на топка и започва да плаче. Любовта на живота му. Беше я загубил и нямаше как да си я върне. Не можеше да ме последва. Не че някога ме е достигал...
На следващия ден е погребението ми. В ритуалната зала. От всякъде се чуват хлипания, звукът от духане на нос. Ковчегът ми е oтворен, някой е затворил очите ми. Майка ми не спира да плаче. Стои до моята кибритена кутийка, в която ще прекарам вечността и говори несвързано. Никой не би могъл да я разбере. Баща ми е застанал до нея, поставил утешително ръка на гърба й, описвайки лениво кръгове, пробягващи по тялото й. Тя просто се е отдала на болката. На страданието. Най-близките ми хора са тук. Всичките ми приятели. Дори някой врагове. Няма нито един човек, който да се сдържи и да не заплаче. Но защо? Аз не бях кой знае какво. Не бях добър човек. Бях грешница. Не бях обичана кой знае колко. Или може би просто не го забелязвах?
Веднъж майка ми ми беше казала:
- Ако някой ден просто изчезнеш... Ако някой те държи под ключ например или дори по-лошо... Аз ще умра. Просто ще умра.
Тогава не й повярвах. Тя имаше още две деца. Щеше да го преживее. Така мислех. Но сега... Гледайки я така... Не бях толкова сигурна.
Най-добрата ми приятелка пък... Моето слънце, моето злато... Единствения човек, който винаги е бил с мен... Обичах я ужасно много. След време тя се затвори в себе си. Не минаваше и минута, през която да не мисли за мен. Когато попаднеше в трудност тя се питаше „Какво ли щеше да ми каже тя? Какъв щеше да е съветът й?” Тя никога не ме забрави. Моето съкровище...
Ами той? За него нямаше спасение. Всеки ден той проклинаше себе си за смъртта ми. Спомняше си всичко, което сме изживели заедно, колкото и малко да е било то. Никога не обикна друга така както обичаше мен. Никога не се почувства щастлив отново. Не превъзмогна смъртта ми. Просто ме затвори в едно ъгълче на главата си, запазвайки ме жива, в безопасност. Не мога да преброя колко пъти е мислел за самоубийство. Не мисля, че изобщо математиката познава толкова много числа. Само че го дострашаваше всеки път и така и не изпълни това си желание. Създаде семейство, дом, деца, но... мен не забрави никога.
Самоубийците не мислят за другите. Те не виждат никого около тях. Не мислят какво ще оставят след себе си. Просто искат всичко да свърши. Искат по-бързо да дойде края. Предават се без дори да са се опитали да се борят. Животът е една борба. Никоя битка не е лесна, нали? Но ако имаш малко късмет.. Ако не се предаваш, може и да излезеш като победител.
Аз не съм самоубиец и никога няма да бъда. Защо ли? Причината е проста. Аз не притежавам живота си. Съществуването ми е само и единствено в ръцете на съдбата. Не мога да отнема нещо, което всъщност не е мое. Така ме е възпитавала мама. Продължавам живота си, каквото и да става. Аз съм борец. Никога няма да се предам. И единственото, което ще ме държи е чувството на щастие, което напоследък ме спохожда изключително рядко. Както и надеждата, че за моята душа ще има спасение, че някой някога... ще си спомни, че и аз съществувах на този свят, и аз съм била част от живота му,че съм го накарала да погледне живота от друга страна, че съм го разсмяла поне веднъж, макар и по средата на сивия кръстопът, по средата на играта, наречена живот.
четвъртък, 9 септември 2010 г.
Избледняващ спомен
Смъртта не е най-лошото в един живот. Тя е неизбежния завършек, но непременно не е най-лошото. Умираш. Напускаш този свят. Липсваш на тези, които остават тук и живеят. Просто е. Плашещо е. Тъжно е. Но не е най-лошото. Най-лошото е да умреш докато все още си жив. Тогава вече няма спасение. Откъде знам ли? Защото аз умирам. Двете ми най-ценни същества на този свят сами ми копаят гроба. Скоро жива ще легна в него. И това ще е края. Ще умра вътрешно. Процеса е завършен. Остава ми малко, за да рухна и после... После да не чувствам нищо. Да виждам радостта в очите на другите, но да не я споделям. Просто да се преструвам. Не искам да става така. Но кой ме пита?
Да, знам, че не заслужавам да съм щастлива. Аз съм една проклета грешница. Това е всичко. И сега вече си получих заслуженото. Не чувствам нищо. Само болка. Тя ме е завладяла напълно. Единственото, което ми подсказва, че все още съм жива, е точно това. Да, аз все още дишам. Да, все още се движа. Но съм мъртва отвътре. Не спя. Не ям. Не се смея. Плача непрестанно. Кървя отвътре. Това е края. Края на безмисления ми живот. Края на моето щастие.
Поглеждам назад. Там е тя. Онази, оптимистката. Усмихва се. Смее се. Щастлива е. Беше. Сега вече е просто избледняващ спомен. Сега вече е просто онази, чието сърце изстина. Седя тук. Сама съм и пиша това. Сама съм и такава ще си остана за напред. Аз не съм родена за щастие. Явно не заслужавам да бъда такава. Вече нищо няма значение. Всичко свърши. Поглеждам напред и не виждам нищо. Само прах и светлосиви сенки. Плача. Плача, защото ме боли. Вече не чувам как сърцето ми бие. Вече само го усещам. Усещам как се е свило на топка от болка и кърви.. Кърви и никой не може да спре болката. Никой не би поискал да направи това. За това съм тук сега. Сама. И такава ще бъда за напред. За мен вече няма щастие. Не се смея. Пия кафе след кафе. Само това ме успокоява. Искам да бъде така. Искам да бъда насаме с мислите си и да разбера какво толкова сторих, къде сгреших... Не мога да разбера. Никой не може да ми каже. Лицето ми е мокро. Аз съм мъртва, но никой не плаче за мен. Не искам и някой да го прави. Това ми е достатъчно - самотата. Моя край.
Да, знам, че не заслужавам да съм щастлива. Аз съм една проклета грешница. Това е всичко. И сега вече си получих заслуженото. Не чувствам нищо. Само болка. Тя ме е завладяла напълно. Единственото, което ми подсказва, че все още съм жива, е точно това. Да, аз все още дишам. Да, все още се движа. Но съм мъртва отвътре. Не спя. Не ям. Не се смея. Плача непрестанно. Кървя отвътре. Това е края. Края на безмисления ми живот. Края на моето щастие.
Поглеждам назад. Там е тя. Онази, оптимистката. Усмихва се. Смее се. Щастлива е. Беше. Сега вече е просто избледняващ спомен. Сега вече е просто онази, чието сърце изстина. Седя тук. Сама съм и пиша това. Сама съм и такава ще си остана за напред. Аз не съм родена за щастие. Явно не заслужавам да бъда такава. Вече нищо няма значение. Всичко свърши. Поглеждам напред и не виждам нищо. Само прах и светлосиви сенки. Плача. Плача, защото ме боли. Вече не чувам как сърцето ми бие. Вече само го усещам. Усещам как се е свило на топка от болка и кърви.. Кърви и никой не може да спре болката. Никой не би поискал да направи това. За това съм тук сега. Сама. И такава ще бъда за напред. За мен вече няма щастие. Не се смея. Пия кафе след кафе. Само това ме успокоява. Искам да бъде така. Искам да бъда насаме с мислите си и да разбера какво толкова сторих, къде сгреших... Не мога да разбера. Никой не може да ми каже. Лицето ми е мокро. Аз съм мъртва, но никой не плаче за мен. Не искам и някой да го прави. Това ми е достатъчно - самотата. Моя край.
Абонамент за:
Публикации (Atom)