Препоръки на една мечтателка

Чувствам се някак... нелогична. Като петно от червено вино върху нова бяла риза. И май... недовършена. Отхапана ябълка, оставена на произвола.
И си спомням онзи ден си говорех със Съдбата, обсъждах с Живота: "Давай, дай каквото можеш. Нанеси ми болка, вземи ми мечтите. Аз ще се справя. И за миг няма да се натъжа."
Така и стана.
Аз нямам проблеми. Наистина, наистина нямам проблеми. Просто защото си казвам, че мога да се справя всичко. И си е така. Нищо няма да ми се опре. Ще стигна върха, който толкова желая и то без да хвърлям усилия. Дали е защото аз единствена съм се опнала срещу Съдбата? Какво ли ме доведе до тук? Гледам назад, спомням си каква бях преди две години...
Мислех си, че тогава съм била щастлива и безгрижна. Никога не съм смятала, че всъщност не съм видяла нищо от хубавата страна на живота.

Преди, спомням си, не ходех изправена. Бях като притисната от житейското си тегло. Нито пък гледах влюбено небето, а в него се крият толкова интересни тайни... Не съм и наблюдавала зимата. Как снежно красиви стават дърветата, полетата... Моят дом, също.
А колко красота съм виждала всъщност...

И все пак... Все пак се чувствам нелогична. Странно ми е да се разбирам с всички. Странно ми е всеки ден да ми се струва като година, а в края на седмицата да е сякаш е изминал само час. Невероятно е когато се наслаждаваш, ама наистина се наслаждаваш, на всеки миг живот. Да станеш сутринта и да си кажеш "Хей, мога да направя всичко днес". И да го направиш. Да постигнеш всичко, което желаеш.

Хубаво е. Препоръчвам.

Enigma   .

Walking in the butterflies .

Тя вървеше по тъмната улица и изпиваше с очи светлината на нощта. Върху главата й падаха парцали сняг, а тя гледаше със светнал поглед звездното небе.

И колкото и да е странно, мислеше за пеперуди. Пеперуди, летящи около нея. Едни такива ... като от стъкло. Пърхаха безшумно, забелязвани едва. Тя се завъртя ефирно, затанцува с тях. Нямаше нищо по-красиво от тези пеперуди на света. И сякаш този танц беше всичко, което тя притежаваше. Огромното доказателство, че е жива, че е тук. Завъртя се пак и пак, и пак. Стъпките й бяха тихи, леки, почти не звънтяха в тишината. Смееше се весело, но потайно. Не искаше смеха й да чуе Съдбата и да й отнеме Свободата. Наслаждаваше се на момента и не мислеше за нищо. Усещаше само вятъра и пухкавия сняг. Духа й не беше тук. Беше много, много далеч от тази улица, от тази планета. Беше близо до... близо до рая, далече от ада. Чувстваше се по-лека от перо. И наистина... Беше.

Чу се пръсване. Нещо се счупи. Стъклените пеперуди. Станаха на парчета. Малки стъкълца се разпръснаха във въздуха. Тя рязко затвори очи и падна на колене. Скри лице в шепите си и не искаше да поглежда през тях. Знаеше какво ще види. Нощта беше по-тъмна от очите на смъртта. Вече нямаше сняг. Зимата свършваше и земята беше гол асфалт. Облаците се стелеха по небето и скриваха красивата луна. Нямаше ги и стъклените пеперуди, те бяха илюзия една...

Почувства се уморена. От бузата й падна нежна, студена сълза.

И тя наистина полетя...

Enigma  .

Не днес, но може би утре

- Много ли бързате?
Усмихнах се вътрешно. Знаех си.
- Не много.
Всъщност никога не бързам. Побутна ме леко.
- Значи сега не бързате?
- Не, просто сега чакам.
- Зелената вълна?
Мернах как светофара преминава в жълто и както винаги правя, тръгнах веднага.
- Ето я и нея. - казах зад рамо и не се обърнах повече.

Зная, че ме гледаше как крача, сигурна във всяка стъпка. Зная, че от днес всичко ще се промени. Не само за мен, но и за него. Защото животите ни се пресякоха. Макар и за краткото време на един светофар.

В интерес на истината беше всичко, което желаех от един мъж. Висок, набит и хубав. Имаше вид на страшен, но знаех, че не е такъв. Поне не би бил такъв към мен...

Този човек беше нещо повече. Този човек беше част от моята душа. Но го подминах. Не защото имах някакви подозрения, че е извратеняк или нещо такова (все пак беше късно вечерта, до Борисовата градина). Просто знаех, че не е сега времето за мен и него. Ще го срещна пак. Някой ден ... В това съм сигурна. И тогава? Тогава всичко ще е идеално.

Всичко е съдба? Може би.

Enigma  .

Still doll

Смятай до къде стигнах - да се налага да драпам буквално с нокти по тапетите, да не си позволявам да ти пиша. Смятай колко ми липсваш, щом гледайки романтично аниме се сещам за теб и само за теб.
От отчаяние ми се ще да се затворя в себе си и да остана така. Паникьосвам се само при мисълта, че желая да ти пиша. А отдавна не ми се беше случвало. Ха, не смятай, че се паникьосвам, защото реакцията ти може да е изненадваща, знам, че е възможно. Паникьосвам се от слабостта си. Това надграждам в себе си. И успявах. До сега. И дойде момента, в който пак съм слаба и пак съм като размазана с палец следа от сух пастел.

Бях забравила тези черни нощи, в които оставам сама с мислите си и всичко се срива. Винаги имаше кой да бъде с мен нощем, в леглото. Но не и днес. За това и без да разбера останах до четири. Погледнах онзи часовник в два. Часът, в който ти си отиде. Дежа вю? Не, стена от спомени. Стената, която вечно ми пречи да продължа напред. Водата може да премине всяка спънка? Мислех, че водолея също. Но ето, че се натъкнах на поредица от спънки, които сама си създадох. И познай какво? Ужасно трудно е да ги премина.
Все още съм кукла, не го осъзнавах. Все още те обичам, отхвърлях го. Няма да те забравя - надявах се да греша. Чувствам се не празна, не никаква, ами безсмислена, използвана. С отрязани конци съм на никого ненужна, нали? Аз съм създадена само, за да спася онези изгубени души...

Въпросът е кой ще спаси моята?

Enigma .

Къщата, наречена живот

Искам да остана все така. Сама. В тази празна стая, пълна само с мен. Не искам да забравя нищо, но и нищичко не искам да си спомням. Спомените са болка, която не се отхвърля лесно.

Понякога ми се ще да съм друг човек. Не зная защо. Реално нямам истинска причина. Гледам напред в бъдещето и назад в миналото и наистина разбирам, че нямам никакви проблеми. И все пак ... 

Ми се ще да можех да бъда умно и красиво момиче, получаващо повече любов отколкото може да понесе. Иска ми се да бях чистокръвна вампирска принцеса, заобиколена от рицари. Или да можех да бъда демон, който да кара мъжете на честта да дават живота си за мен.

Иска ми се просто да бъда обичана. Истински. От някой, който да е готов на всичко за мен. И то не само на думи.

Да, аз искам рицар на бял кон. Писна ми от пияниците в бара, които просто задяват сервитьорката. Желая безумно да бъда част от друг свят, свят, в който има любов. Не като по филмите, а просто такава, която да те накара да се почувстваш като герой в нечие творческо въображение. Не искам фойерверки или каляска с коне, искам само един меч, държан от човекът, чийто ръце биха разсичали всеки, за да мога да бъда прегръщана само от него. 

И докато пиша това се оглеждам..

Не, стаята още е празна. И май ще си остане така. Връщайки се назад тя все си беше така - празна до безсилие. Светлината се пречупваше в нея и създаваше нови светове. Но те бяха тъй далечни, тъй истински и все пак нереални.. Живеех в тях без да роптая, преживявах всяка една сълза. И не спирах нито за миг. Макар да изглеждаше сякаш тъпча на едно място.. И наистина, колко далеч можеш да стигнеш след като тъпчеш на едно и също място в цялата къща? Ще отида до прозореца, после ще си легна. Ще почета книга и ще напиша нещо красиво, но безсмислено.

Сякаш нещо някога е имало смисъл...

Enigma .