Те

Тя отвори очи. Пое си въздух дълбоко. Още беше зашеметена. Устата й беше пресъхнала. Тъмнината я беше обгърнала. Оставаше сляпа и не казваше нищо. Само дишаше тежко. Усещаше тялото му. Притискаше я до себе си. В мрака намери устните й и ги целуна страстно. Някой беше потропал на вратата. Сепна се. Но той я върна в мислите, които не й оставяха мира.

Насочи се към слабото й място. Заигра по тялото й с език. Замъгли мислите й. Не можеше да прави нищо друго освен да му се наслаждава. Всяко негово движение й носеше наслада. Потръпваше, а не й беше студено. Харесваше й - не криеше. Шептеше безсилно "Спри..", а искаше да каже точно обратното. И той разбираше това. Променяше ритъма, целуваше я навсякъде, караше кожата й да настръхва..

Точно там, в неговите ръце, тя започна да се променя. Превръщаше се в нещо по-възвишено и съвършено. Изпитваше чувства, ненаподобяващи други до сега. Изгаряше цялата. Сърцето й гореше в пламъци. За първи път огъня не я прогаряше както цигарата прогаря лист хартия. Този път пламъчетата нежно галеха лицето й, гъделичкаха сърцето и заиграваха душата. Ставаше опасно. Но тя не искаше да спре. Нито той. Човекът, когото беше търсила цял живот без да разбира това.
Винаги можеше да го изгуби. Тя знаеше това. Ето защо не го пускаше. Наслаждаваше се на всеки един момент, който прекарваше с него. Изпитваше наслада само щом видеше блесналите му очи. Защото знаеше, че блестят за нея. Въпреки че не разбираше защо. Това умът й така и не побра..

Изминаха почти два месеца. А тя изобщо не усети.
Научи се да обича. Така както бе обичала преди. Да, беше пречупена. Да, продължаваше да чезне понякога. Но не като преди. Сега виждаше бледа светлинка. Сега виждаше него. Този, който я спасяваше от всяко зло, а дори не осъзнаваше това.

Тя заби нокти в гърба му. Не искаше да го пуска, защото оставеше ли я, този път душата й нямаше да може да се спаси. Проскимтя едва чуто. Той я целуна още по-горещо, прегърна я силно и се отдръпна.
Тя отвори очи. Пое си въздух дълбоко. Още беше зашеметена. Устата й беше пресъхнала...

Отвориха вратата и излязоха в студената нощ. Тя го изчака пред вратата. Търпение. Той заключи. Сигурност. Тя го хвана за ръката. Привързаност. Той беше толкова горещ, че я затопли въпреки късия й ръкав. Топлота. Тя му се усмихна и закрачиха по улицата. Щастие.
- Липсваше ми. - каза той.
Любов.

Имаха всичко на света. И останаха така - хванати за ръка. Колкото и далеч да бяха, намираха пътя един към друг. Каквото и да ставаше, оставаха заедно. Влюбваха се отново и отново един в друг. И всеки път беше като за първи. Както никога преди...

Тинувиел   .

Окована

Наближавам. Малко остана.
Повтарям си го непрестанно. Само че не е сигурно. Не се знае. Мразя относителността. Мразя несигурността. Искам да знам какво ще правя в събота. Искам да бъда там където искам на именния си ден. Защо тогава всичко трябва да се обърква в последния момент? А нищо не зависи от мен. Нищо не зависи от мен...

Мразя това. Мразя да стоя със скръстени ръце и да нямам какво да направя. Да не мога да си мръдна пръста, парализирана от безсилие... Чувствали ли сте го? Важното е да го чувстваш.
Ама като го почувстваш? Като почувстваш колко зле е устроено всичко за теб? Като видиш как се стараеш, как драпаш нагоре, а пак се оказваш отдолу? Знаете ли това чувство? Най-вероятно. Не съм единствената, на която й е трудно. Прекалено трудно... Такъв е света. Твърде суров. Твърде суров за мен. Твърде суров за вас.. Никой не е добре. Защото сме устроени да искаме всичко. Особено ако не можем да го имаме. Аз мога да го имам. Просто никой не ми позволява да го спечеля. Дали е защото не  го заслужавам? Кой решава това? Който и да е, да дойде, бих поспорила с него.

И пак окована в оковите изконни,

стои на върха на кулата..

Завързана за вечността,

скрита от света.

Тинувиел   .

Щрак.

Апатия и гняв. Апатия и гняв. Огън изгаря ме отвътре и не - не е от любов.
Дали ако си повтарям непрестанно "Не ми пука за никого" това ще се превърне в истина? Затварям очи, не искам да гледам. Запушвам уши - не искам да слушам. Бягам, а вие все с мене сте. Чувам гласовете ви, смеха ви, присмеха... Виждам усмивките, сякаш дяволски...

Не. Няма да ме засегнете пак. Демона съм аз.
Искам да заболи. Не мен. Болка достатъчно изтърпях. Искам да заболи. Искам да виждам молба в очите ви, да чувам сълзите ви. Писна ми аз да съм добрата и да крия чудовището в мен. Писна ми да се съсипвам само заради чуждо щастие. Искам да гледам как изгаряте бавно. Искам да видя как пълзите, как се мъчите.

Детинщина? Добре.

Щрак. Щрак.

Чувате ли този звук? 

Щрак. Щрак. 

Не смея? Сигурни ли сте? Добре.

Този път ще разберете - Демона съм аз. 

Щрак. 

Scarlet   .

Цял месец

Цял месец.

Цял месец.

Цял месец.

Мозъкът ми цикли в това изречение. И не може да се отърси. Потресаващо е. Убийствено е, разбираш ли? Умирам без теб, обвита в тъмна мъгла. Не е метафора. Умирам. Физически и психически. Все по-безнадеждно ми се струва да дишам. Все по-трудно ми е да мисля и творя. Без теб. Без теб няма надежда за мен.

И пак сълзи...
А сякаш бяха изчезнали след теб. Не изчезнаха ли? Не. Теб те няма. Бавно се стичат по лицето ми. Напълват очите ми. Замъгляват преценката ми. А обикновено това правеше ти. Целуваше ме нежно,  пълнеше очите ми с любов и замъгляваше останалият свят. Забравям всичко когато съм до теб. В прегръдките ти. Разтапям се като кубче лед. А сега? Сега пак правя локвичка. Този път от сълзи.

Колко различни са тези локвички. Едните - пълни с любов, неизказана радост и огромно щастие. Виждаш ли ги? Как сияят в златно? Блещукат и ти подсказват, че са само за теб. Само за теб... А тези другите? Водите им са черни, тъжни, обагрени с нещастие и болка.
Да. Боли ме. Боли ме когато те няма. Обичам когато си тук. Ужасно е. Ужасно е да живея без теб.

А какво ли ще бъде ако някога ме оставиш?

Tinuviel   .

Свят

Търся думите. Точните думи, с които да опиша всичко, което се случва в мен. Трия и пренаписвам думи от много време насам.

Зная, че през тези две седмици всяка фибра от тялото ми крещеше "Липсваш ми. Липсваш ми. Липсваш ми." Така е. Липсваше ми. И все още те няма.




Бях пред катедралата в Мюнхен. Мислех за теб. Ако беше с мен пак нямаше да се спи. Но пък щеше да си оплътнявам времето с далеч по-приятни неща.
Бях пред къщата на Жулиета. Написах името ти на стената. Оградих го със сърце и запечатах любовта си там. Изложих я пред света. И тя ще си остане все така искрена и непомрачавана.
Бях на Средиземноморието. Седях на кея и в шума на морето различавах твоя глас. Гледах звездите и ти пращах любов. Сълзите ми се сляха с морето. Те бяха от обич, радост и малко от самота. Оставих ги там, отидох на пясъка и издълбах имената ни. Заедно. Точно там.

Където и да отидех, ти беше навсякъде. С когото и да бях, теб те нямаше. Но те усещах. Знаех, че си далеч, но те усещах с мен. Земята е голяма. Има много неща да се видят, да се преживеят. И въпреки това, ти си оставаш най-ценното нещо в целия свят.

Tinuviel   .