А ти видя ли поне една звезда, която да пада и да си пожелаеш мен? Минах ли ти изобщо през ума? Мислил ли си някога, че ще стигнем до тук? До едното празно саркофаже, където бяхме заключили сърцата си. Помниш ли? Помниш ли как ги сложихме там заключени, за да не се отделят никога едно от друго? Отделиха се. Много болезнено се отделиха. С писъци и сълзи. С мълнии и дъжд. А нашата причина просто седеше и чакаше. Наслаждаваше се на победата. А след това изчезна. Безследно. Като призрак на някаква омраза. Като лодкар адов. И ни остави тук. В едното никъде.
Стигнах до саркофага, да. Но не смея да го отворя. Седнах тук и не мога да мръдна. Гледам звездите като във всичките си самотни вечери и се моля. Не зная за какво. Може би за щастие. Може би за спокойствие. Не зная. Сама не зная.
А те искам. Толкова много те искам!
Желая мириса на кожата ти. Желая грубите ти целувки. Желая топлите ти прегръдки когато се чувствах сигурна... Желая те. Целия. В мен. До мен. Тук. Желан си. Чакан си...
И сега, когато отварям саркофага...
Мисля си за теб. Мисля си за липсата. Търся спасението. И се надявам да го открия.
Но когато капака е вече повдигнат, осъзнавам, че не си го оставил празен както мислех. Не. Той беше пълен с черна светлина, грееща от твоето сърце. В ръцете си го държа. Като стъкло. Като най-важното нещо на този свят. Няма да го пусна, обещавам. Полагам го на гърдите си и въпреки че не разпознава тялото ми, то се чувства като у дома си. Една сълза се търкулва от бузата ми и среща за първи път суровия свят. Поглеждам сърцето ти отново. Макар и черно като катран, за мен то е най-красивото и светло нещо в целия свят. Прошепвам му тихо: "Бъди мой" и затварям шепи. Вече не е в ръцете ми. Сега неговото сърце биеше в моите гърди.
А на капака имаше бележка.
Не беше любовно писмо. Беше списък с вечери. Списък със самотните му вечери. И осъзнах, че когато той е бил сам в целия свят, аз съм била точно там - на другия край на света. Тъжна колкото него.
Тинувиел .
