Тръгна си и той.

Пет години. Пет години се събират в четири препълнени торбички на Кауфланд, два дъмбела, компютър и монитор, топка за волейбол и якето на майка му. Това беше. Тръгна си и той. Момчето, което винаги беше до мен, дори когато го гонех от стаята си, от сърцето и душата си... Никога няма да забравя какво преживяхме. Никога няма да спре да ми липсва.

Нахлу в дома ми като хала (дома, който беше и негов... до сега), грабна си нещата и за по-малко от 20 минути... Ей на, няма го. Вече не живее тук. Затворих вратата след него и звукът отекна в празния апартамент. Но ехото беше най-силно в душата ми. Оказа се, че там вече няма нищо. Само липси. Загубени безкрайности. Неизпълнени мечти. Нереални сънища. И най-вече безбожно много спомени. Не заключих врата, реших, че някой може да се върне. Чаках, чаках. Сякаш цяла вечност измина и когато погледнах през шпионката... В коридора все още нямаше никой. Взирах се в сивотата му, взирах се в светлината в края му, но... не, никой не се връща на мястото, което е напуснал завинаги.

Отдръпнах се от вратата и се огледах. Сякаш това не беше моя дом. На прозорците имаше цветя, зад дивана в кухнята също... Сякаш стояха там, за да прикрият, че тук не живее вече никой, само те. Отидох в стаята му. Сякаш още е там. Сякаш довечера ще се прибере и ще започне да ми разказва разпалено как е минало в училище, как се е бъзикал с Румен... И тогава се вглеждам. Леглото му е оправено, но ги няма книгите върху компютъра. Няма да легнем в него отново, за да гледаме филм. Няма да се хилим като ненормални докато не събудим цялата къща... Колко са тежки тези сбогувания... Родопското му одеяло сякаш беше изплетено не от прежда, а от спомени. Премигваха пред мен, караха ме да се усмихвам. Усмивката му... И нея си я спомням. Ставам от леглото му, защото няма да го понеса. Затварям вратата на тази мъртва стая. В нея цяло лято никого няма да има. И не, че ще се върне той. Не, тук никой повече не ще го иска. Само аз. А как го искам...

Mortuus .

Всичко и нищо

Седя и си мисля... Колко съм празна, а всъщност имам всичко. Имам семейството си, което е здраво, не винаги щастливо и перфектно, но тук, до мен. Имам адски много приятели, истински приятели, които знам, че биха направили всичко за мен, дори без да им казвам. Уча в чудесно училище, имам най-прекрасните съученици, огромна част, от които спадат и към най-добрите ми приятели, уча се от най-добрите учители (най-полуделите, също). Имам спомени, за които хиляди хора биха дали мило и драго, била съм толкова щастлива, била съм толкова свободна и толкова луда... Всяка вечер се прибирам и сядам на маса, отрупана с храна. Всеки ден в джоба си имам пари за всичко, от което се нуждая.

Имам всичко.
А се чувствам сякаш съм изгубила всичко. Срам ме е. Срам ме е от празнотата ми. Срам ме е от липсата. Срам ме е от това, че нямам едно нещо и все пак точно то ме спира да бъда щастлива. Благодарна съм за онова, което имам, както и за това, което нямам. Може би така трябва да е.

Обаче... Леглото ми е празно. И студено. От него лъха хлад, която влиза в душата ми.
Винаги съм казвала, че най-ужасното човешко качество е да искаш всичко. Явно мразим чертите у другите, които не можем да понесем единствено в себе си.

Обичала съм, да. Наобичала съм се за сто живота. Вярвала съм, да. Навярвала съм се за десет века. Правила съм секс. Правила съм и любов. Стояла съм на ръба на скалата. Държала съм нож в ръка. Залагала съм всичко, което съм имала на двете си карти. Поемала съм рискове. Печелила съм. Губила съм. И винаги, и във всичко бях истинска. Не спирах да бъда себе си и да казвам какво мисля.

И сега... Сега мисля, че се наживях. Обичам живота, обичам го безкрайно много. Но... видях всичко. Наситих се колкото сто души се насищат за един живот. Умът ми е фонтан от мъдрости. Сърцето ми е пълно само с мечти. Любов в него няма. Няма и тъга. Няма нищо. Празно е. Останаха ми само мъглите, просмуквани от бъдещите дни.

Живях. Обичах. Бях.

Не, не, не се отказвам за нищо на света. Казвам само, че се уморих. Уморих се да се раздавам цялата, но да не намирам единственото, което търся. Къде си ти, любов?

Mortuus  .

Лудост

Затваряш очите си, но не заспиваш. Ума ти те води там, където сърцето ти желае да бъде, но всичките му надежди са убити. Казват, че любовта е безсмъртна. Надявам се да не е така. Защото ако е... Ще ми се наложи да живея цял живот с безкрайната си мъка и празна гръд.

Толкова го обичах! Въздишка. Няма да е последната. Не е до това, че не ме обича. Не е до това, че продължавам да го искам, макар и след поредното сбогом. Работата е там, че ... Не чувствам нищо. Нищо, което да трае повече от минута. Когато съм сред хора е лесно. Усмивката, чувството за хумор, грима... Хиляди жени са го правили преди мен. Моята празнота не е специална. Моята история не е шедьовър, тя е по-скоро творение на неук писател, който до края не е разбрал какво иска.

Експлозии в ума ми. Губя се. Губя си посоката, губя си смисъла... Защо? Защо? Защо?....
Като луда съм. Не чакам слънцето да се покаже на прозореца ми, ами направо хващам уискито. Празнувам, да. Празникът на нищото. Рожден ден на празнотата. Наздраве! Пускам музика, танцувам дори...

Луда съм, Господи, луда съм, знам. Изгубих контрола над себе си.
Е... Луди могат да бъдат наречени само онези, познали любовта, онези, лъгали самите себе си и хората, изгубили всичко. Колко луда съм според вас щом и трите пасват идеално?

Mortuus .

Living things

"Когато нямаш за какво да живееш,

 обикновено живееш до дълбока старост."

- "Тайфуни с нежни имена"

Любовта не е такава, каквато я мислех. Хората не са такива, за каквито ги мислех. Появяват се едни, изчезват други... Живот, не знаеше ли, че не обичам да казвам "Сбогом"? Мразя, всъщност. Но ми се налага. Напоследък - често. Грубо е, направо ужасяващо. Е, направих всичко, което зависеше от мен. С въздишка ставам и си тръгвам. Сбогом, миличък. Обичах те. Честичко се нуждаех от теб. Ти беше единственото нещо, което ме караше да мисля, че светът е може би едно хубаво място,  че животът си заслужава, че ... че има любов. Показа ми какво е да обичаш. Явно, че се наложи да ми покажеш и какво е да мразиш, казвайки "Сбогом".

Яд ме е, много ме е яд. Че не се получи нищо. Простих. Забравих. Преглътнах. Сега оставаш сам. Аз опитах.Сбогом на хубавите спомени. Сбогом на приятелството от приказките. Сбогом на любовната ми история. Сбогом на сърцето ми. Сбогом на всичко, което съм ценяла някога. Останах само с разума си и тази тишина. Изтъкана съм от въздишки, но оставам истинска завинаги. Добротата е най-голямото зло. Не слушайте Господ, той говори твърде мащабно. Ако искаш промяна, трябва да започнеш от себе си, да, но когато ти си единствения променен... Няма смисъл. Просто няма смисъл. Нищо от това няма смисъл. Няма смисъл живота ми, личността ми, богатството ми. Богата съм на мъдри мисли. Хиляди, милиони, безкрайно... Няма на кой да ги дам. Обикалях света и видях толкова много красота... За какво ми е красота ако няма с кого да я споделя?

"Тя имаше една мечта - да създаде семейство. Господ й отне това право, обаче."

Сигурно е за добро... Сигурно греша. Но не греша, че ме убива. Че не усещам как се губя. Как полудявам без връщане назад. Върни ме, Господи, върни ме, моля те! Хвърли ми някаква любов, умолявам те. Имам толкова много обич в прегръдките си, а нямам с кого да я споделя. Това, това е убийство. А да си мъртъв докато продължаваш да живееш... Ето това е най-ужасното убийство.

Enigma.

Покой

Душата ми е вече изтерзана. Свила се е в ъгълчетата на сърцето ми, кърви и чака. Не ме тормози повече, любов! Искам само покой. Искам да се отърва от обсебването, да се врътна и да си тръгна. Искам спасение.

Продължавам да го сънувам. Продължавам да си спомням за него всеки ден и искам това вече да спре. Достатъчно мъка изживях, искам просто да продължа напред, казвайки "Ебала съм му майката и тва е". Спрях да живея. Спрях да виждам светлината. Ще се оправя, зная. Само ме пусни. Моля те, пусни ме! Остави ме да се възродя отново като феникс. Искам само частица покой за уморената ми душа...

Тинувиел .