- Как си?
- Въпросът, който най-много мразя. Зле съм, как да съм! - бях се свила на топка в едно ъгълче и плачех.
- Защо, какво ти е? - весело подхвърли той.
- Мъртва съм.
- Че как? Та нали си тук! Все още дишаш! - каза той неразбиращо.
- И какво от това?
настъпи мълчание...
- Имаш ли пари? -попита.
- Да, имам.
- Семейство? - продължи, сякаш знаеше отговора на предишния въпрос и изобщо не изчакваше отговорите.
- Майка, баща, две сестри...
- Обичаш ли ги?
- През повечето време. - честно отговорих аз.
- А те обичат ли те?
- Винаги.
- Какъв е проблема? - отново недоумяваше.
- Не могат да ме разберат.
- Че кой може да те разбере? - сериозно запита той.
- Двама човека в целия свят. Слава Богу, че ги срещнах преди да умра.
- Те обичаха ли те?
- Идея си нямам. Казвали са ми го. Само че дори думите лъжат. - замислено отвърнах.
- Обичала ли си някога някого? Истински?
- Какво значение има това? - този път аз не разбирах.
- Любовта е всичко, което все още крепи света.
- Да, обичах. - казах и въздъхнах несъзнателно.
- Боли ли те?
- Винаги. Като жива рана, която соля без да забелязвам. - преминах в спомени аз
- Нима?
- Добре де, зарових я. Болката. Зарових я в двора. Опасявам се обаче, че сега нищо не остана.
- Защо... защо не ми кажеш какво искаш? От живота, от света...
- Да бъда... - сепнах се. Какво исках в действителност? Любов, пари, работа, семейство..? Това са само временни образувания, разрушавани с времето. Както морето руши скалите с годините. - Да бъда щастлива.
Той се замисли. Поклати глава и каза:
- Искаш вечно щастие. А такова няма, нали? Наслаждавай се на това, което имаш.
Аз се изсмях.
- Та аз нямам нищо!
- Не. Ти имаш всичко. И трябва да си най-щастливия човек на земята. Имаш семейство, имаш покрив над главата, имаш пари, имаш приятели, имаш всичко, към което всеки се стреми.
- Но нямам това, което най-горещо желая. - казах аз и го погледнах с празен поглед.
- В действителност ли се нуждаеш от това, което искаш? - попита той и изчезна, оставяйки ме потънала в размисли.
Тинувиел .
