Държах в ръцете си това, което исках. Подавах му ръка, позволявах му да ме прегръща. Исках да го прави. Мамка му, продавах си душата на дявола. Любовта... преди беше сякаш никога не се е случвала. Сега е сякаш никога не си е отивала. Сякаш никога не ме е лъгал. За определено време бяхме само аз и той. Само ние. Единствени на този свят. Аз - наранена, пречупена - стоях в прегръдките му, задълбочена в мислите си, вглъбена в това непознато силно чувство, а той - виновен, изпълнен със съжаления - ме прегръщаше без преструвки, без да лети другаде... А времето обикаляше около нас и се измъкваше между пръстите ни като пясък.
Мислех си... Минах през ада. Преживях най-страшния си кошмар. Загубих го и то заради друг. Това ли е чувството за рай? Така ли възнаграждава Господ заслужилите, изстрадалите? Надявам се, защото чувството беше неописуемо.
Като да те боли докато изпитваш екстаз. Като да се чувстваш цял отново. Да видиш всичко в цветове... Да чувстваш. Той ми върна всичко, Господи! Кажи ми, че няма да ми го отнеме пак...
***
А когато му позволих да ме целуне... Единствения въпрос в главата ми беше: "Не може ли това да продължи безкрайно?". Ако можехме да се пренесем в свят... Свят, в който никой не помни историята му, свят, в който той никога не е бил копеле. Изпокарах се с най-близките си приятели. Вярвам обаче, че те ще бъдат до мен, въпреки грешката, която евентуално допускам. Вярвам, че няма да ги загубя, само защото вярвам в любовта. Само защото смятам да се боря за нея, редом с него. Моля се да ме разберете... И да останете до мен.
Евентуално.
Тинувиел .
