Аз постоянно съм така. В тъмните, въображаеми води, водещи до никъде и свършващи там, където намираш нещо. Може би за това винаги плувам в тях и не намирам стълбата за излизане. Намирам се в едно летаргично състояние, подобно на летене, но в моя случай сякаш просто съм перце, плуващо по водата докато същевременно съм си аз. В човешката си, не перфектна форма. Но се чувствам прегръщана. Чувствам се пазена. И самотна. Но самодостатъчна. Би трябвало да двете състояния да се самоизключват, но сякаш се допълват. И на мен ми харесва.Плувам. Просто плувам в нищото и не зная къде се намирам. Може би никъде, може би някъде. Няма значение. Важното е, че съм там. Далеч от всичко. С някой или нещо, на когото съм нужна. Добре.
Пак е по-хубаво от реалността, дори да се давех в тази тъмна, пълна с акули вода.
Enigma . .
