"Вероятността да попаднеш на някого, когото искаш да видиш,
най-често е равно на едно делено на обитателите.
Но ... дори да се озовете на едно и също място,
по едно и също време, вероятността да се разминете е над 90%.
Но и да не се разминете ...
Няма гаранция, че от това ще излезе нещо."
- Мисия Лондон.
Чувства... Емоции..
Непрестанно се сблъскваме с тях. Наскоро аз опознах едно такова необичайно чувство... Как да ви го обясня, така че да не звучи като обсебване?
Няма да ме разберете ако никога не сте го изпитвали. Да чувстваш непрестанна болка, но да я криеш от самия себе си. Да си уморен, празен от емоции, а всъщност ... всъщност единственото истинско нещо в теб да е емоцията. Единствената радост да е надеждата. Това, което може да стане, но най-вероятно няма. И все пак ... продължаваш да се надяваш. Спираш да се бориш така драматично и пренасяш борбата вътре в себе си. Между онази част от теб, която иска да вие от болка и да умолява и другата - онази, която иска да забрави всички чувства. Получава се нещо, което дори аз не мога да опиша с дума. Получава се една ситуация, при която гледането в една точка е най-успокояващото занимание. Само на мен ли ми звучи като депресия? xD
НЕ. Не е депресия. Това е .. Това е... Едно непроменливо чувство, с което се събуждаш всеки ден и лягаш, обладана, успокоена от него. То е абсолютно пасивно, никога не се засилва. Не се променя и е упорито като магаре. Ти ще станеш друг човек. Ти ще срещнеш нови хора. Но ... това чувство никога няма да те напусне. Точно както не желае да напусне мен.
Чувството на една безкрайна и непроменлива любов, която заравяйки в себе си сякаш подхранвам още повече. Когато изпитам нещо различно - гняв, любопитство, отегчение... Изведнъж, ей така, от нищото се появява един образ.. Твоят образ. Моята любов. Моя живот. Казвали са го много влюбени девойки на своите влюбени или недолюбени половинки, но ... това, което ти казвам аз е истина. Нито една от тях не е преживявала нещо подобно. Всяка успява да загърби миналия. Ще мога и аз. Сигурно. Надявам се. Но това, което знам със сигурност е, че ти си отпечатъка върху сърцето ми, ти си в него и само ти. Ти си всичко ценно, всичко нужно. За да бъда пак аз. А може би не трябва. Може би .. съм създадена за теб. Може би трябваше да те науча на нещо. Точно както ти научи мен. Научи ме .. на това чувство. Научи ме да живея с него, да живея с теб. Чувството, което никога няма да успея да заровя напълно. Чувството, което няма да мога да загърбя и да продължа напред...
В бъдещето...
Ти ще си далеч. Ти няма да си с мен.
Но .. аз ще бъда с теб. Духом, телом ... както искаш. Винаги ще бъда с теб. Ти ме носиш в себе си.
Няма да искаш да ме виждаш на всеки ъгъл. Няма да се чудиш от къде идва моя парфюм. Няма да мислиш за мен, може би. Дори ще ме забравиш напълно някой ден. За мен нищо няма да се промени. Ще продължавам да те обичам, ще продължавам да изпитвам онова чувство Х. Винаги.
Но ... ще дойде момент, в който мен вече няма да има. От много време. А ти ще останеш сам. Сам, макар в пълна къща. И .. тогава, само тогава, може би, най-после ще успееш да ме усетиш. Най-после ще отвориш ограничения от науката си ум и... ще ме чуеш. Поне веднъж.
В този момент ... когато зная, че сме едно цяло, че се намираме на едно и също място в цялата Вселена... Тогава ще ти кажа нещо простичко. Нещо, на което се надявам, че най-после ще повярваш.
" Доказах го. Обичах те. През цялото това време. Завинаги.
Обичам те. И няма да можеш да изтриеш тези думи нито от твоето, нито от моето сърце."
- Тинувиел .
