От отчаяние ми се ще да се затворя в себе си и да остана така. Паникьосвам се само при мисълта, че желая да ти пиша. А отдавна не ми се беше случвало. Ха, не смятай, че се паникьосвам, защото реакцията ти може да е изненадваща, знам, че е възможно. Паникьосвам се от слабостта си. Това надграждам в себе си. И успявах. До сега. И дойде момента, в който пак съм слаба и пак съм като размазана с палец следа от сух пастел.
Бях забравила тези черни нощи, в които оставам сама с мислите си и всичко се срива. Винаги имаше кой да бъде с мен нощем, в леглото. Но не и днес. За това и без да разбера останах до четири. Погледнах онзи часовник в два. Часът, в който ти си отиде. Дежа вю? Не, стена от спомени. Стената, която вечно ми пречи да продължа напред. Водата може да премине всяка спънка? Мислех, че водолея също. Но ето, че се натъкнах на поредица от спънки, които сама си създадох. И познай какво? Ужасно трудно е да ги премина.
Все още съм кукла, не го осъзнавах. Все още те обичам, отхвърлях го. Няма да те забравя - надявах се да греша. Чувствам се не празна, не никаква, ами безсмислена, използвана. С отрязани конци съм на никого ненужна, нали? Аз съм създадена само, за да спася онези изгубени души...
Въпросът е кой ще спаси моята?
Enigma .
