Понякога искам да знам, че си мой. Понякога искам да те ударя толкова силно в корема, че да го помниш цял живот. Понякога обаче ми се ще да те прегърна и да не те пусна никога. Друг път искам да те напсувам и да се изплюя в лицето ти. Понякога мечтая единствено и само за твоите ръце, които нежно да докосват тялото ми. А понякога ми се ще да не зърна лицето ти никога повече.
Понякога ми се ще да те обичам още веднъж, както преди.Но всъщност не искам, защото знам, че няма да се промениш.. Макар да съм свикнала да се разочаровам. Натам водят всички пътища. Винаги.
Въздъхвам тежко в тази утрин, която за мен е все още вечер. Поглеждам през малкото кухненско прозорче и виждам птичка. Проста, сива, съвсем обикновена птичка. Врабец като всички други. Той литна и кацна на една клонка. Изглеждаше самотен. Около него птичките се събуждаха, чуруликаха весело, въпреки стелещият се на парцали белоснежен сняг (а може би бяха весели точно заради него) и хвъркаха от клонка на клонка.
Не. Не и това птиче. То стоеше на клонката и не помръдваше. Дишаше ли изобщо? Гледаше напред и не виждаше друго. Дали и той не гледаше през малкото си кухненско прозорче - точно като мен? Защото... всъщност аз съм същата. Покрай мен има хиляди хора, но много, много малко от тях мога да нарека приятели. Благодаря им за всичко, което правят за мен и ме обичат (въпреки че не го заслужавам), но в момента искам само да съм това врабче, кацнало на отдалеченото клонче.
Огледах стаята. Тя беше пълна с боклуци, останали след дълго празнуване на един мой почти рожден ден. Беше пълна и със спомени, от които исках да избягам, които не исках да си припомням постоянно, за да мога да живея за момента. Но... ето, че те ме нападаха. Също както морето напада скалите. И ги руши, и не спира ... Ала все пак стаята си беше празна. С никой в нея. Само аз.
Вдигнах поглед отново към прозорчето, но врабеца вече не беше там. Вече като че ли и аз не съм там.
Понякога ... Alle ist egal.
Somebody .
