Мина много време. Слънцето като че ли се скри? Може би.
- А ще се върне ли пак? - пита плахо душата ми.
- Едва ли. - отеква отговор в главата ми.
Аз съм на поляната. На поляната с нощните цветя. Единствените ми приятели са пустошта и безкрайният мрак. Цветята тук са точно като мен: те разцъвфат само в мрак, там където са сами.
Заобиколена от цветя, подарени от нощта.Скрита в сенките и наранена. Отново. A cякаш бе за първи път...
Най-трудния живот е на оня, който не пасва на картината, поставена в рамката с надпис "нормално". Странен ли си, асоциален ли си, гениален ли си - това те прави луд, че понякога и глупав в чуждите очи. Игра на асоциации, казаха ми билки, аз пък казах луна. Те се засмяха, засмях се и аз. В отговора ми имаше логика, но щом трябваше да им я обяснявам, кой е глупавия - те или аз?
Тинувиел .
