И колкото и да ценя подаръците от теб, колкото и да нося гривната, която ми направи, точно те ще ми показват как никога не съм те обичала. Спомените навяват отминали, хубави времена. Когато аз и ти - добре де, само аз - бяхме щастливи. Ти казваше, че ме обичаш, аз казвах същото на глас. Но сега осъзнавам, че всъщност нищо не е имало значение, нито за теб, нито за мен. Аз му отдавах такова. А нямаше смисъл. Нямаше никакъв смисъл ... Само изгубено време и похабени драми за едно глупаво, неистинско чувство от моя и твоя страна. И в крайна сметка наистина нищо не остана. Нито нещо твое, нито нещо мое. Когато чуя нашата песен нищо не трепва в мен, освен една мътна носталгия и чувство на свобода. Когато усетя във въздуха подобен на твоя парфюм... Когато извадя някоя обица от кутията за бижута.... Ами... Нищо не става. Което е и хубаво, и лошо. Но е все едно. Безразлично и безсмислено.
Слушах една песен, в която се пееше са единствената. Сигурна съм, сигурна съм, че знаете тази песен. Слушах я и си мислех... "По дяволите. Аз нямам на кого да кажа тези думи. Досега не съм срещала човек, на когото с последния си дъх да кажа, че си отивам, но винаги ще има любовта ми." Осъзнах го. И това ме плаши. Имам нужда от такъв човек. А дори не знам кой е.
"Рано е." Рано е, но това не значи, че не ми е нужно. За всичко си има точното време и точното място. Но аз имам навика да закъснявам. И пропускам най-важните неща от живота си... Дано не съм пропуснала мъжа, подминавайки го по улицата като непознат.
Тинувиел .
