Тежко ми е. Няма я . Моята сестра от друг живот. Някак по-тежко ми е като я няма. Докато е тук и знам, че ще си бъде тук всичко е някак прекрасно, игриво и запълнено. А сега я няма. И на мен ми е тежко. Не ми харесва това, в което се превръщам. Не се любувам на сегашната си същност..
Китарата изскърцва в ъгъла и аз се усмихвам половинчато. Сякаш ми напява за онези тежки песни, приятни дни, дълги цигари и бира резерва. За онзи сладък смях и невероятни очи...
Знаете ли какво е? Чувстваш се сякаш нямаш отражение в огледалото. Сякаш си възползващ се вампир. Сякаш чакаш, чакаш... чакаш. Чакаш цяла вечност, а нужното не идва. Гледаш се в огледалото и не знаеш кого виждаш. Не се чувстваш ни сам, ни самотен, ни празен. Един такъв ... никакъв. Ходиш без лице, смееш се без сърце и обичаш без грях. Малко е странно. Да, всъщност много е странно.
Но странностите са моя живот. Самотата е отчайващо прекрасна, любовта е крайно нетрайна, а душата винаги е свита. Раздразнена. Засрамена. Никаква.
Тежко е. Много по-тежко е без нея..
Nobody .
