Щастливост на снимка

                                   

“Раят е винаги другаде

в рая са винаги другите

другаде

раят е другаде

друг

ад

е"

- Георги Господинов

Замислям се сега за снимките. За тези емоции в дигиталния свят на социалните мрежи. Гледам ви диви, щастливи, намигащи, прекрасни... И не мога, не мога да не си  помисля колко са празни очите ви след като камерата се отмести. На колко от вас им е писнало от живота? Колко от вас търсят идзхода от лабиринта? 

И на мен, разбирам ви. Умира ми се. Не ми се снима. Не ми се гледа. Чака ми се. Нещо, което няма да дойде. Спомням си за тия години, в които и аз бях така. Проточиха се "безкрайно" - точно две. Имах най-страхотните компании, имах най-прекрасните приятели. Дадоха ми толкова много… Ей тогава съм била щастлива. В ония Брезнишки години. Знаете ли колко снимки имам от тези години? Десетина. Не повече. От тези лудешки години остават само .. спомените. Баба ми казваше "Записвай си сега, че тия неща ще ти се иска да ги помниш, ама няма. Аз колко много съм забравила така. Пък как сме се веселили и ние..".  Не я послушах. И съм забравила. Имам чувството, че съм забравила всичко. Помня само емоциите и големите неща. Ама ние сме били заедно всеки ден. И сме били легендарни. Помня ви, хора, още ви обичам. Тая обич край няма.

И сега им завиждам. На тия, дето тепърва го преживяват. Тия, дето имат перфектни тела, чудесни приятели, веселят се всеки ден... А аз не мога да се накарам да изляза от апартамента. Да бъда. Да живея. Не мога. Не искам. Стигнала съм до умирането. Денем се шегувам, усмихвам, ама вечер... Или в момента, в който остана сама... То си е малка смърт. Всеки път. 

Бъдете, хора! Веселете се! Помнете ги тия чувства. И си ги записвайте, че след всяко торнадо не остава нищо. Само отломки и празнота.

Блудно завръщане

 

Любовта започва у дома и не е важно

какво правим, а колко любов влагаме в това, което правим.

~ Майка Тереза

Оказа се, че не съм писала тук от четири години. От четири години всъщност никъде не съм писала. Листата ми все са оставали или наполовина празни, или въобще незапочвани. Накупих си десетки тетрадки в опит да се вдъхновя и да запълня страниците им. Но нищо не излизаше от връхчето на химикалката. Само драскулки и странни мисли. 

Бях в странен период на живота си. Никак не беше като Страната на чудесата или като във въздушния ми замък. Тях ги разрушаваха. Други хора. Бавно, неусетно почти. Спрях дори да виждам феите в цигарения дим. И през всичкото това време ми повтаряха "Обичам те". Сякаш това е извинение за всичко. Бяха влюбени в мен наистина красиво, но бедствено, метежно. И след тайфуна им... След като аз притъпявах дълго ветровете си... Остана толкова малко, че ми е много трудно да си го припозная. Коя бях аз? Сега ли съм по-истинска от преди? Или тогава бях? Нямам представа.

Ще ме прощавате, малко ми е трудно. Да обичам. Да живея. Да бъда. Но най-вече да съм щастлива. Толкова любов беше излюбувана по-мен, толкова прегръдки, толкова целувки, толкова невероятни думи... Даже ми се искаше да си ги записвам. Защото вече не ги помня. Пък какво остава за след години, когато ще съм още по-стара, още по-отвеяна и още по-далечна? Ей, хора, никога не се оставяйте някой да ви отдели от себе си. Променяйте се, винаги към по-добро се променяйте! Но недейте да се забравяте. Не ставайте част от връзка, от приятелство, от работно място. На първо място бъдете себе си. Че завръщането е невероятно трудна работа. 

Аз започвам сега, започвам от тук. Започвам отново блога си, за който на никого не му пука. И всичките ми около двама читатели вече са се отказали напълно, но както в началото, така и сега - това е моето място. Моят дом, който правя единствено за себе си. Не очаквам лайкове, следене или каквото се прави в блоговете. Аз се следя, това е важното. Току-виж, даже започна да се харесвам пак.