Много обичам този въпрос. Жалко, че отдавна никой не ми го е задавал.
***
Пак се рових. Пак се рових в шибаното минало, което така старателно зарових на дълбоко, дълбоко, дълбоко, дълбоко. И вчера започнах да изравям, пълнейки ноктите си с пръст, задушавайки душата си с купнеж по онова, което беше и което никога няма да се върне.
Всъщност осъзнах нещо. Осъзнах, че всичко, което стана трябваше да си стане така. Нито една минута, нито една дума, нито едно изречение не биваше да бъде различно. Нищо не бих променила.
Защо казвам това, след като непрестанно повтарям, че искам да се върна назад и да не гледам в настоящето? Или поне беше така. Само че всичко се променя. Възгледите, ветровете, световете... Аз също се променям. Намираме нещо ново, изживяваме недоизживяни чувства, мислим за това, което винаги сме смятали, че не би трябвало да ни интересува. Обаче подсъзнанието винаги си има свое мнение. Различно от разума, различно от всичко, което "би трябвало да бъде така". То въздейства върху мисленето ни. Променя ни. Бавно, но силно осезаемо.
Разглеждайки, осъзнах, че всъщност в момента не мога да говоря по начина, по който говорех тогава. Беше така сериозен, философски и все пак някак шеговит. Но като че ли се изчерпах. Всичко хубаво и добро у мен отлетя безвъзвратно. Промених се. Скрих всичко свое далеч от погледа на света. От страх да не бъда.. повлияна, подиграна, съсипана до основи. Скрих го. Обаче като че ли сега е скрито и от мен. Не виждам щастието, което се просмуква около мен и се опитва да ме достигне. Не усещам усмивката, която показвам ежедневно, като моя собствена - истинска и реална. Не намирам извора на надеждата в собствения си свят. Не разбирам чувствата, които изпитвам, думите, които изричам.
И на Земята не съществува човек, който да може да ме спаси. Трябва да го направя сама. Трябва да открия собственото си "Аз" и повече да не забравям къде е забутано. Трябва да го сторя. Само че сякаш хем го искам, хем не го. Искам да мога с някого да съм истинска, но не искам да бъда твърде ранима и слаба. Сложно е. Винаги е така сложно...
А така се уморих.. Не искам да се боря пак. Оръжията ръждясаха напълно, войниците на съдбата ми измират от глад и жажда. Няма радост, с която да се хранят, нито обич, която да изпиват. Изгубих всичко, което смятах за ценно в живота. Изгубих всичко и все пак не се отказвам. Просто не желая. Но когато нямаш избор, нямаш избор и това е. Друго няма. Само малкия шанс за промяна към по-добро. Нищожен по-скоро. И все пак не е края. И все пак отказване няма. Само напред. Безцелно. Без път, без карта. С торбичка на рамо. С нежелание в душата, ще крача сама в тъмата.
Тинувиел .
