Куршум

И така... Мисля, че няма смисъл да продължавам с всичко това. Публикацията, която четете е последна, най-кратка, но най-искрена.

Не бях писала тук от известно време.. Но когато нямаш какво да кажеш говориш ли? Не и аз. За това и няма да чуете нищо повече за мен. Защото аз вече съм просто една машина, счупена отвътре. Да, ще кажете "Да, но всяко счупване може да бъде поправено." Не, приятели. Не и това. Днес (вчера, всъщност - 21.11.2010г.) е велик ден. Казват, че единственото нещо, което човек не може да види е собственото си погребение. Е, не е вярно. В момента аз лежа в земята. Заровена съм в едно градче на няколко километра от София. Там един куршум прободе сърцето ми и там останах да лежа. Под земята.

Знаете ли теорията за единствения куршум?
Можеш да се влюбваш и любиш много пъти,
но има само един куршум, на който е гравирано името ти.
И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум,
раната никога не заздравява.
Е, аз вярвам в това. Така е. А моя куршум попадна в най-неподходяшия човек. Точно този, които ме простреля и избяга. Сега моята бледа сянка върши това, което трябваше да правя аз. Усмихва се, говори, досажда... Само че освен това не спира да вика, да бъде раздирана от вътре. Не може и  да спре да плаче. Защо казвам всичко това? Не зная. На кого го приказвам? На всеки, който ме познава. Сбогом хора! Какво повече да ви кажа? От десет минути пиша две думи и после ги трия. Това е просто защото не остана нищо за казване. Сбогом! Дано поне вашия живот има някакъв смисъл. Моят нямаше. Добре, че приключи бързо.

Потърси ме

Мразя да пия. Но какво да правя когато това е единствения ми избор? Какво бих могла да направя?

Събуждам се всяка сутрин и с надежда поглеждам телефона. Нямам пропуснати повиквания... Понякога ставам вечер, понеже ми се  е сторило, че звъни. Не, не мога да живея така. Не, не съм свикнала да чакам, а никой да не идва. Боли ме. А не ми излизаш от главата...
Как тогава да те изкарам от там? Алкохола... Savoy-a.. Да, това действа. Поне до някъде. Не мисля за теб. За сега. Но какво ще стане когато изтрезнея? Пак всичко ще ме блъсне в лицето, ще ме повали на земята... Само че се опасявам, че повече няма да успея да се изправя.
Ще си остана там.

Искам те... Тук, при мен.. Всичко води ме към теб... А ти си така далечен, така студен..
Не искам да те губя...
А имала ли съм те някога?
Какво да направя когато те видя отново? Ще ми кажеш ли? Моля те, не разбирам, не зная! ... Мога ли да целуна? Или поне да те прегърна? Ще ми позволиш ли? Или ще се престорим, че нищо не се е случило? Как ще постъпим? Какво искаш? Кажи ми! Кажи ми, за да знам дали да продължавам да пия, да се наливам или да почакам ти да донесеш моето опиянение?

Кажи ми, заедно ли сме още? Или може би не чак толкова? Не, не питам просто ей така. Наистина не знам. Винаги всичко е опирало до твоето решение. И сега е така. Ти знаеш по-добре от мен какво искам аз. Ами ти?

Добре, ще чакам. Отново. Ще седна тук, ще се разсейвам с патрончетата и ще гледам в една точка. Ще чакам. Само че побързай, защото не съм много сигурна какво ще намериш като (ако изобщо) дойдеш да ме потърсиш...

Сама

Защо те няма? Сега пак си останах сама...

По средата на нищото, не виждайки смисъл. Не мога да се преструвам пак. Направи ме щастлива, но за кратко. А сега? Сега какво да правя?

Спомените избледняха, дори това не ми остана. Истинско ли беше? Не зная. Нямам доказателство. Сега ми се струва така нереално...

Остави ме за седмица, мина като миг, но за душата ми си беше цяла вечност. Нямаше те така за кратко, а все пак аз се изгубих. И не помня... На къде ми беше пътя? Обърках се. Не помня. Не зная... Ах, толкова е трудно!

Тук съм. Без теб. Сама. Къде съм? А, да. Пак на кръстопътя. Сетих се. Само че не зная на къде бях тръгнала. Трябваше да си напиша някъде.. Изключих! А да, към теб се бях насочила. Пътя е дълъг. Събота е така далеч... Ще дойда, ще дойда! Чакай ме тогава, ти знаеш къде и кога. Освен ако не си забравил за мен и за... онова.

Пътя е дълъг и не лек. Но ще го извървя. Само до мен да стои моята пътеводна звезда. Тогава вече всичко ще е наред. Ще се справя. Може би. Само не спирай да осветяваш пътя ми. Само не ме забравяй! И аз ще те открия. И ще вървим пак двама. И няма да съм сама.

Кътче

И понякога се чудя.. Какво ли ме очаква утре? Какво ли ще стане? Пак ли ще се чувствам гадно заради някои хора, които не бих искала да наранявам, а това е единственото нещо, което правя? Или пък отново ще бъда с него? И ще съм щастлива? Дали? Или..?

Не зная. Не мога и да предположа. Иска ми се да можех да направя всички щеастливи като мен. Иска ми се близките ми да не страдат.. Иска ми се всичко да беше наред. Но не е. И няма да бъде. Свикнах да се боря. Но не и със съдбата. Hея не мога да подведа. Колкото и да ми се ще. Имам толкова много за казване, че не знам на кого мога да го разкажа и от къде да започна.. Не е лесно това.. Иска ми се той да беше тук. Сега. В момента. Нуждая се точно от това, което ми дава.

Опиянение. Самозабрава. Щастие. Смях. Истинска, искрена усмивка. Полет.. Изведнъж се оказвам далеч от света. Далеч от всичко. И там ми е добре. Защото света е ужасен. Жесток. И коравосързечен. Но там, където той несъзнателно ме води... Дори не мога да го опиша. Не мога да му дам име. Рай? Илюзия? Не знам. Няма начин да ви го опиша така както го виждам самата аз.

Просто едно кътче, където можеш да намериш всичко от което се нуждаеш.

Десет минути

Времето е малко. Животът е твърде кратък. А понякога е твърде дълъг.
Времето е малко. Само десет минути навън. В нощта. В мрака. Най-страхотните десет минути през целия ми живот. Постоянно си ги припомням. Сещам се за сладкия ти вкус, сещам се за аромата на кожата ти. И всеки път сякаш е по-нереален от предишния. Честно казано, често се чудя .. Дали не беше просто поредния сън? Дали не съм си въобразила? И тогава си спомням за гласа ти, за ръцете ти, за топлината ти. Не. Всичко е било реално. Колкото и да не ми се вярва.

Десет минути. И цяла нощ самотно безсъние. Въртейки се в леглото, оплитайки чаршавите, усещайки отново езика ти, преплетен с моя, спомняйки си настойчивите ти устни... Исках още. И още, и още, и още. Ненаситна? О, да.

Десет минути. За толкова време ти успя да ми дадеш крила. От ада се преместих в рая. Чувствах се добре. Щастлива. Говорихме малко, но достатъчно. Достатъчно, за да разбера, че точно там трябваше да бъда. От всички места по света, аз трябваше да съм точно там.  Точно заради това, което изживях. Точно заради това, което ми каза. Точно заради това, което премислям отново и отново. Точно заради теб. Точно заради това, което си. Точно защото беше там, заради мен... с мен. Точно за тези десет минути.

Ежедневие

Мразя държанието си. Мразя себе си. Мразя начинът си на говорене. Мразя да лъжа. Мразя да пуша. Но най-много мразя шибания си безполезен живот.

И к`во от това?

Нищо не се променя. Всичко си е все същото. А не трябва.

Трябва да се променя! Казвам си го всяка сутрин. И на вечерта заспивам като абсолютно същия човек.Няма смисъл. Ще ми се всичко просто някак си да свърши, агонията ми да приключи, но явно ми е утредено да се мъча още. И още. И още. Е, добре. Ще продължавам. Сякаш имам избор...

За възрастните келемета с много любов

Не мога да разбера възрастните. Да, звуча като абсолютно дете, ама просто ми писна! К`во като съм на 14 бе дееба?? К`во ви грее вас, стари чанти такива? Писна ми всички и навсякъде да седят и да ми казват неща от сорта на "Няква пикла на 14 седнала да ми пише/превежда/съветва". Ма, чакай малко уа, набръчкан задник, кой та кара да го четеш?? Ми НЕДЕЙ БЕ! Пишат ми гневни ковентари на фен превода и аз трябва да се свия тихичко в единия ъгъл и да скимтя като малко паленце, нападнато от  възрастен човек, е да, ама сорка брат, аз не съм такава. Предизвикваш ме? Още по-добре! Давай насам! Ще си завреш главата в задника от срам ве, келеш смотан!

The ultimate spiritual way

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

Оранжево листо

Тази сутрин отворих очи. За пореден път. Но нещо беше различно. Сякаш... се чувствах добре. Не ми се беше случвало отдавна. Просто отворих очи и усетих нуждата да стана, да говоря, да се смея отново. Както преди. Чувството бе позабравено, но не непременно изчезнало.

Тази сутрин отворих очи. И се събудих друг човек. Предишния човек. Оптимистката. Щастливата. Защо? Не зная. Или може би имам някаква представа?

Тази сутрин отворих очи. И света беше друг. Погледнах през прозореца. Едно момиче с черен чадър мина под прозореца. Имаше силен вятър, който караше листата да падат вероломно. Небето беше облачно, покрито от облаци. Обикновена есенна (и студена) картина. Но не и за мен. За мен беше сякаш слънчевите лъчи галеха лицето ми и лек ветрец се извиваше около мен. На дървото срещу прозореца ми имаше едно оранжево листо, което не падна. Не се предаде. Бореше се с вятъра, опъваше му се, накланяше клона, но не се пускаше. Не се пускаше...

Тази сутрин беше като никоя друга.

Тази сутрин промени всичко.

Смях

Смях...
Така отдавна не го бях чувала да излиза от моята уста. Липсваше ли ми? Ами... не.
Дава ми надежди, които не искам.
Не искам да съм същата каквато бях преди.
Искам да съм такава каквато съм: Сфинкс. Актриса. По-безчувствена и от Смъртта.
Хубаво е, макар и да не звучи така добре. Всъщност е прекрасно, защото главата ти е пълна с най-обикновени мисли като оценките в училище, дали си изключил печката у дома и т.н.
Беше хубаво.
Не искам да свършва. Не искам да се чувствам както преди. Няма. Не искам. Отказвам. Не приемам. Точка.

Време е

Не зная какво да мисля вече. Не зная какво да правя. До сега правех каквото се очакваше от мен. Но вече не мога дори да преценя какво е това. Стоя пред вратата и не зная: дали да вляза? Това моят дом ли е? Всеки ден започвам все повече да се отдалечавам от него. Все повече не ми се ще да се приберам всяка вечер тук. Имам ли избор обаче? Естествено. Винаги има още няколко възможности, но.. точно този вариант не бих предпочела никога.

Виждам разочарованието в очите им, чувам виковете им, но отдавна свикнах с тях. Отдавна вече за мен не значат нищо. Имам нужда да удрям.. Имам нужда да избягам от тук. Да бягам... надалече. Само че не мога. Длъжна съм да си стоя тук. После да отивам на училище. Всеки ден да виждам все същите лица, да слушам все същите обиди, изречени от моите приятели. Имам ли избор? Съвсем не. Хората, който мразя стават все повече. Хората, които ценя все по-малко. Хората, които искам да убия, да залича от земята... жалко, че никога не бих го направила. Дали?

Омръзна ми! Писна ми да се правя на весела с вас, писна ми да се опитвам да съм ви интересна. Не ща! Не искам повече да имам нишо обшо с вас! Вече не. Загубих абсолютно всичко, което имах. Имах сърце, забравих го на някоя гара, пътувайки към него, имах щастие, то отдавна се изпари, изчезна в нощта... Имах и приятели. Последното нещо, което ми остана. Имах. Дали? Не съм толкова сигурна вече.

Живота е война. Аз изгубих всичко. Победена съм. Вече единственото, което очаквам е Смъртта. Искам само нея. Искам да усетя как живота си отива от мен. Искам да си спомня всичко и след това да го забравя. Искам да изчезна, без да искам някой да ме помни. То и няма кой. Уморих се. Товарът ми беше твърде тежък. Не мога да го нося повече. Не съм Атлас.

Виж ме, там след моста. Отдясно на портите. Там съм аз. В земята. Заровена. Отдавна. Не ме търси. Не се опитвай да ме спасиш. Не би могъл. (Сякаш би опитал) Просто ще затворя очи. И всичко ще свърши. А трябваше да е свършило още на онзи ден през Септември. Аз още от тогава съм мъртва. Дишам механично, смея се фалшиво... Ама съм добра актриса, нали? Заблудих ви. Всичките. Е, сега ви се разкривам. Това съм аз. Мразя себе си, мразя онази, която смятах за толкова ценна, мразя света, мразя и живота. Но обичам Смъртта. Очаквам я.

Време е.

Желания под падащи звезди

Тъмно е. Отново. И аз съм пак сама. В тъмен парк, опасна зона. Но какво ме интересува? Какво ще ми вземат? Чантата, парите или може би живота? И кое от всичкото това ще ми потрябва?

Чантата - пълна е с учебници. Знания. Да, полезни са, със сигурност. Или поне ще бъдат. Сега... не ги ценя.

Парите. Ами хайде, взимайте! Не ме интересува! Парите кога донесоха ми радост? Имам си пари, вярно е, не са съвсем мои, но аз ще им ги върна някой ден. Когато мога. И все пак, какво като подрънкват ми във джоба? Аз полза никаква не виждам.

Искам аз едно - щастие и цел в живота. Някаква причина, заради която да не спирам. И с раните, напълнени със сол, и с дупката в гърдите, наместо сърцето ми едно, аз ще трябва да продължа. Трябва? Но защо? Не виждам смисъл в съществуването си. Затова и не си ценя живота. Мазохист - да, може и така да ме наричате. Перко, хахо? Да, добре, пак става. Емо? Ее,, айде да не се обиждаме! Разликата между мен и т.нар. "Емо" - та е, че те искат, смятат, готови са да се отърват от живота си. Аз пък предпочитам да разбера как ще умра. Интересно ми е каква болка ще трябва да понеса. Сякаш не ми стига тази, над която стисках зъби приживе...

Поглеждам нагоре и виждам падаща звезда. И си пожелавам нещо важно, нещо нереално, невъзможно и все пак така желано... Да съм щастлива. С теб. Отново. Простички желания под падащи звезди.

Монолог

Забавно е да срещнеш някой като теб, някой, който те разбира напълно... Само че кое е най-страшното в този случай? Това, че е твърде много като мен. Кофти, нали?

И постоянно водя един безкраен монолог с шепота в мрака, въобразявам си, че е познатия ми глас. Да, ама не е. Всъщност е просто твоя глас в главата ми. Просто една мечта. Просто един сън. Просто една болка от моята болест. Дали ще се излекувам? Хах, не! То си ми е вродено. Луд народ...

Забавно е да срещнеш някой като теб, някой, който те разбира напълно... Тогаво има с кого да говориш, с кого да споделиш.. Дали?

Понякога се правим на заети, а понякога просто се крием. Как да определя тогава това?? Опитвала съм се да те разбера, да те анализирам.. Милиарди пъти. Но това е все едно да анализирам себе си, действията си - абсолютно невъзможно! За това и се отказах. Но забравих ли те?

Забавно е да срещнеш някой като теб, някой, който те разбира напълно... Може да премине в живота ти за кратко, може сам да си отиде изведнъж, без ти да можеш да усетиш, може да се скрие, може да се отдръпне без дори да разбереш. И как би могъл? Да намериш причината за нечии действия - невъзможно. Освен ако... не погледнеш през неговите очи. И какво виждаш?
Е, знам какво виждам аз. Хич не е розово. Сиво е, ама той така си вижда... :D ... Няма начин, няма възможност, няма надежда.
Все едно някога съм се надявала...

Забавно е да срещнеш някой като теб, някой, който те разбира напълно... Интересно е да го изучаваш, да откриваш всеки път нови неща, а всъщност да откриваш все  едно и също - друга частица от самия себе си. Интересно е... докато не ти даде да разбереш, че не се интересува особено от теб, че ти не си нещо по-различно. Ти си го знаеш, но тогава... Защо боли?

Забавно е да срещнеш някой като теб, някой, който те разбира напълно... И никога не го забравяш. Помниш всяка дума, сещаш се за него постоянно... Ето там, на онази стена е изписано името му, ето пак говорят за игри, по психология споменават за Индиго... И за кой се сещаш?

Шепот в мрака. Чувам те. Това дали си ти? Не. Това съм аз. Тази, която се скри. Скрих я, за да те опозная по-добре. Може би успях, а може би не. Сама не знам.

Говоря ти и аз. Да, на този шепот, който чувам само аз. Е, какво пък, този монолог е чудесен!