Тъмно е. Отново. И аз съм пак сама. В тъмен парк, опасна зона. Но какво ме интересува? Какво ще ми вземат? Чантата, парите или може би живота? И кое от всичкото това ще ми потрябва?Чантата - пълна е с учебници. Знания. Да, полезни са, със сигурност. Или поне ще бъдат. Сега... не ги ценя.
Парите. Ами хайде, взимайте! Не ме интересува! Парите кога донесоха ми радост? Имам си пари, вярно е, не са съвсем мои, но аз ще им ги върна някой ден. Когато мога. И все пак, какво като подрънкват ми във джоба? Аз полза никаква не виждам.
Искам аз едно - щастие и цел в живота. Някаква причина, заради която да не спирам. И с раните, напълнени със сол, и с дупката в гърдите, наместо сърцето ми едно, аз ще трябва да продължа. Трябва? Но защо? Не виждам смисъл в съществуването си. Затова и не си ценя живота. Мазохист - да, може и така да ме наричате. Перко, хахо? Да, добре, пак става. Емо? Ее,, айде да не се обиждаме! Разликата между мен и т.нар. "Емо" - та е, че те искат, смятат, готови са да се отърват от живота си. Аз пък предпочитам да разбера как ще умра. Интересно ми е каква болка ще трябва да понеса. Сякаш не ми стига тази, над която стисках зъби приживе...
Поглеждам нагоре и виждам падаща звезда. И си пожелавам нещо важно, нещо нереално, невъзможно и все пак така желано... Да съм щастлива. С теб. Отново. Простички желания под падащи звезди.
