Промяна. Всичко се променя. Променяте се вие. Променям се и аз. Всяка сутрин се събуждам плачейки. Мислите ми все към него отлитат. Не мога да забравя последните му думи, които ми каза. Отекват в ума ми и пулсират като неонови светлинки.
"Махай се от тук."
Шегуваше ли се? Не се ли? Мислеше ли го?
Има ли значение всъщност? Понякога казваме неща, които мислим, но никога не бихме изрекли. Добре, че са шегите, за да си кажем какво ни се върти в главата. Не мога да спра да си го спомням. Това е. Сълза се стича бавно по лицето ми. Защо? Защо плача? Та на него очевидно не му пука за мен! Защо? Защо...?
Малко по малко увяхвам. Тези думи ме изпепеляват. Изсмукват живота от вените ми. Искам да се принизя със земята. Искам всичко да свърши. Искам да забравя. Искам, но не мога. Няма да те заровя тихо в пръстта и да останеш там, а аз да те посещавам от време на време и да си спомням за това. Не, това няма да се случи. Макар да зная, че това е което искаш. Да, но аз не мога. Няма да стане. Съжалявам. Свивам се на топка и се скътавам в едно тъмно ъгълче, през което не премижва светлина, където няма да ме откриеш. Не че някога ще ме потърсиш... Това е. Ще остана тук. Ще се скрия отстрани. Ще загнивам бавно. Ще чакам. Както статуята на "Света София" чака проклетия гълъб да литне, а той така и не се отделя от нея. Ще стоя отстрани. Ще се мъча. Но ти ще ми даваш сили. Заради теб аз ще живея. Макар и всъщност теб да те няма.
И никога не те е имало...
