Смърт на сърцата

"Кажи ми, скъпа моя, сърцето може ли все пак да бъде

 счупено, дори след като е спряло да бие?"

- Corpse Bride

Какво знаеш ти, който не направи нищо? Не ми показа любовта си. Не ми показа, че ти пука за мен. Какво знаеш за мен? Какво искаш да разбереш? По-добре съм. Много съм си добре и без теб. Честно! Имам пари, имам гадже, имам и кола. Имам прекрасно семейство, имам си собствена стая, работа и уча в най- разкошния университет. А ти? Ти имаш само онази никаквица. Не си толкова велик, колкото си мислиш. Порасна твърде бързо, не мислиш ли? Вчера беше малък и пълен. Вчера нямаше никакви приятели. Помниш ли? Тогава аз бях до теб. Аз и моите приятели. Писна ми от тази неблагодарност. Писна ми от твоето незвънене. Писна ми от мислите ми за теб. Край. Стига. Свърши. Не те желая.

Не те желая, но когато съм на места, на които съм те срещала, на места, на които сме били заедно... Виждам те зад всеки ъгъл. И всеки път се плаша. Ами ако наистина си ти? Ще сринеш целия ми свят. Изградих го за година и седем месеца след последния път. Ами ако те видя утре?
Ще сринеш всичките ми кули от заблуди. Всичките прозорци, на които съм написала "Не те обичам вече", "Не ме интересува" и "Все тая" - всичките ще ги изпочупиш.
Всички спомени след теб, всичко изживяно... Ще го заличиш. Ще ме завземат всички спомени с теб, с нас...
Срещна ли те, ще изчезна. Всичко, което ме крепи ще рухне. Пак ще бъда твоя. Пак ще усещам ръцете ти нощем, когато съм сама. Пак ще завладееш мислите ми до една.
Не зная само ще го преживея ли сега?

Енигма.

Пленника в главата ми

Обичам. И още как. Обичам думата обичам, май и тя ме обича. Особено щом се промъква така. Тихо. Нервно. Нежно. Дополудяващо. Сомнамбулско. Да, от това се плаша. Всичко друго няма значение. Плаша се от собствената си любов. Обичам ли, обичам като луда. Като скитница. Като глупачка. Като мазохист. Правя си кафето и чакам да ми се обади. Зная, че няма да го направи. Никога не го прави.

И все пак чакам. Чакам си парченцето нежност. Той оставяше диря, знаете ли? Оставяше парченца нежност по пътя си. Като безвкусти бонбони ги хвърляше през рамото си, а аз ги събирах, поглъщах ги и живеех, благодарение на тях. Като глупачка. Като домашен любимец. Като никаквица...

Закъснява. Няма бонбони за мен. Няма да правим секс тази вечер. Няма да звънне на вратата и без да пита да нахлуе. В апартамента, в пространството, в устата ми. Няма да ме разтопи. Няма да се самозабравя заради докосването му.
А той всъщност докосва някоя друга. Не съм аз. Не, не отмъщава на мен, съвсем не. Аз съм тази, която изнасилва когато тя го ядоса. Аз съм онази. Отдушника. Втората, която никога няма да бъде първа. Защо?

Та аз го обичам. До забрава.

А знаете ли кое ме плаши най-много?

Той е нереален. Живее единствено в главата ми.

Scarlet  .

Заедно

“Понякога чувам как костите ми се напрягат 

под тежестта на всички животи, които не живея.“ 

/Джонатан Сафран Фоър/

Аз съм птицата, прикована на земята. Аз съм слепият орел, лъвицата без нокти. Аз съм диво животно, а живея в клетка. Аз съм конят, на когото возят децата по панаирите.  Аз съм мишената, по която стрелят. Аз съм столетница без име, без останала страст, без жажда, без кожа. Аз съм любовта, която нямаш, няма и да имаш. Аз съм късмета, който те спохожда ненадейно. Аз съм изненада. Аз съм мъгла. Аз съм загадка. Ти не можеш да ме достигнеш. Аз зная коя съм, а ти кой си?

Ти не си луна, не си и слънце. Ти си пълния сумрак. Не си лебед, не си и чайка. Ти си орел или ястреб. Не си основно, а си няколко последователни десерта.Ти си това, което чакам. Ти си нарицателно за враг, приятел и любов  (задължително в този ред). Ти си любимата ми скорост. Ти не си наказание, не си и милост. Ти си тъмната страна в шедьовъра. Ти си малкият детайл, който прави цялото нещо да изглежда перфектно. Ти не си началото, не си и края. Ти си просто свобода.

Моите демони, твоите демони... Заедно дали ще се саморазрушат?

А може и да се обикнат. Почти както се обичаме и ние.

Защото когато сме заедно... май сме всичко.

Енигма.

Нека бъдем взрив

Докосни ме. Толкова сме близо. Вземи ръката ми. Не се плаши, знаеш, че ще съм с теб. Ще ти поправя кафеварката, сърцето също. Позволи ми само. Позволи ми да забравя всеки белег, всяка рана. Минало не искам, само бъдеще с теб.
Докосни ме. Познаваш ме като петте си пръста. Знаеш целият ми свят.
Докосни ме. Приближи се. Помниш ли как те докосвах? Аз помня само аромата ти. Твоя си, единствен аромат. Помня устните ти, помня им вкуса. Уличната лампа и луната... Само те ни гледаха тогава. Щурците не пееха. Кучетата не смееха да лаят, нищо, че си чужд. Всичко беше затаило дъх. И тогава ме докосна.

Докосни ме пак. Заради цветовете. Цветовете под клепачите ми. Цветовете, които се смесваха с преплетените ни пръсти. Цвета на дрехите ни и най-вече цвета на целувката ни. Незабравим. Опияняващ.
Докосни ме. Светът трепери още, не може да се съживи. Нощта забрави да е тъмна, обагри се с мъгла, окъпа се със светлина. Вятър нямаше. Ни дъжд. Времето чак спря. И ни погледа. Страст такава кога ще види пак то?
Докосни ме. Нека видим как всичко около нас се разпада. Нека пада. Ти си моята опора, аз съм твоята греда. Лесно ли ще бъде? Не. Вечно ли ще е? Едва ли. Но имаме сега. Тук и сега, нека бъдем взрив! Да разрушим всичко, което стои между нас!

Докосни ме. 

Какво ли ще се случи този път?

Тинувиел .

Световете на времето

И не ми се иска никога да ми се случи така, че да се събудя един ден и да осъзная, че всичко е свършило, че вече съм пораснала. Имам мечти на 12-годишно дете, забавлявам се като 16-годишна, гоня целите на 18-годишна, мисля като 42-годишна и живея сякаш никога няма да умра. Целият ми живот в едно изречение. Това, което представлявам, това, което съм, синтезирано във 26 думи. Аз съм просто 26 думи.

Не мисля, че са малко. Мисля, че са много, даже. На света има 7 милиарда души. 60% от тях могат да бъдат описани само с една дума (само за справка). Думи като: Набожна. Кучка. Крадец. Глупак. 10% могат да се опишат с две думи. Без мозък. Напълно непоносима. Ужасен човек. Нямам мнение. Останалите 30% могат да бъдат описани с повече от две думи. Това прави по мои прости сметки 1 млрд. и 400 млн. души.

И аз? Аз съм една от тях.

Съгласна съм, разбира се, че всеки човек е различен. Всеки има уникален характер, но ако погледнем практично на нещата, ще видим, че много от нас са напълно иличастично идентични до болка. И всеки ден се раждат милиони деца по света. От къде си толкова сигурен, че си уникален? Може днес или вчера, или преди седмица да се е родило дете, което след 18 години ще бъде точно като теб, точно като мен. И на тази дата през 2022г. да седне в 00.47ч. вечерта, за да напише нещо, подобно на това, което пиша аз.

Какво смешно нещо е светът...

Енигма .

Любов от пръв поглед

- За мен любовта е толкова красива, 

колкото е твоята усмивка. - каза той веднъж.

Тръгнах си от гарата, на която той се качи на влака и видях този храст. Беше цъфнал прекрасно и откъснах едно цветче. Огледах го и осъзнах, че то приличаше на сърцето ми. Всичко започваше от едно стръкче и се разклоняваше на една дузина малки, перфектни, красиви цветчета. Такова е и сърцето ми - толкова много хора обича! А сега се чувства отдадено и на него.

С него всичко започна с една усмивка. Просто така. Срещнахме се в 22ч. на моята маса, на която чаках да стане време за автобуса ми, в "Златната риба", Бургас. Гледах го тайно, а явно и той ме е гледал. Дойде при мен и ме попита какво чета. Аз му се усмихнах и след това... Той просто седна срещу мен и си говорихме сякаш се познаваме от деца. След две минути той вече ме учеше да танцувам, макар да нямаше абсолютно никаква музика освен звука от морето.
- Изобщо не те харесвам! - бях казала аз докато вървяхме към гарата, хванати за ръце.
- Какво се правиш, знам, че вече ме обичаш. - абсолютно сигурен беше той.
- За двадесетте минути, през които се познаваме?
- Разбира се, все пак беше любов от пръв поглед.

Думите му и сега отекват в главата ми. Все пак беше любов от пръв поглед. Дали?
Седем дена след като му казах, че няма как да отида в Бургас, той отсече, че няма как да издържи да съм толкова далеч толкова дълго и ще дойде. И дойде. Девет дена след запознанството ни вече бях резервирала хотелска стая и бях заръчала на майка ми какво да сготви, за да го посрещне. Той пропътува 500км, за да прекара 28 часа с мен. И не мога да кажа кой момент беше най-хубав.
След като си тръгнахме от вечерята с нашите и се прибрахме в хотела, аз облякох ризата му и седнах на перваза на прозореца ни, за да изпуша една цигара. Минимум шест коли надуха клаксона си, въпреки че беше 2 през нощта, а аз просто се усмихвах. Всичко беше като на филм. От началото до края. Над прозореца ни имаше надпис "Хостел", прозорците бяха много по-големи от мен, гледката ни беше към една от най-оживените централни улици, а аз просто стоях на прозореца. И пушех.

Когато най-после заспахме (или по-точно той заспа), при всяко мое движение той започваше да мрънка и ме придърпваше по-близо. Сякаш дори в съня му го беше страх да не избягам. Сякаш милиметрите разстояние между нас бяха повече от 500-те километра, които всъщност ни деляха. А когато си свалих цветните лещи, които правеха очите ми прекрасно сини и той се взря в истинския цвят на ириса ми, каза: "Никога повече не искам да ги слагаш. Този цвят е най-красивия, който съм виждал.". Усмихнах се широко и се повдигнах на пръсти, за да го целуна, а той ме придърпа към себе си и добави: "Точно когато си мислех, че няма как повече да се влюбя в теб..."

Знаете ли кои целувки бяха най-сладки? Не бяха първите няколко, не бяха кратките, нито дългите, не бяха дори и тези, които споделяхме докато правихме любов. Най-сладките целувки бяха откраднатите. Тези, които крадяхме докато около нас нямаше член на семейството ми. А през останалото време всичко беше кратки докосвания, които бяха по-възбуждащи и от самия секс. Да го погалиш по гърба. Да се притиснеш до него докато уж оправяш масата. Да отидете заедно от втория до дванайсетия етаж и там да осъзнаеш, че си сгрешила ключовете и да трябва да слезнете и пак да се качите. По пътя да видите най-красивата гледка на света - не заради друго, а защото сте заедно, от единайстия етаж на блока ти...

Беше уникално. Беше адски красиво. И да, мисля, че и аз го обичам. И съм разклонена на хиляди парчета като онова цвете. И обичам толкова много!

Тинувиел  .

VA

Такива книги - ето това са книгите, които си заслужава да четеш. Такива книги, които стават огромна част от живота, от мисленето ти, от теб самия. Да седиш с широко отворени очи, понякога разнообразявани с гръмък смях, пристъп на лудост или тотален шок, и денем, и нощем... Ето това е добра книга. И аз намерих перфектната книга, перфектната поредица, която просто ми взе дъха. Обзе живота ми. И когато свърши, сякаш ме остави без нищо.
Четях я и... не бях аз. Не знаех коя съм, не знаех къде съм. Бях там. Чувствах всичко това. Аз не бях себе си. Аз бях Роуз Хатауей.

Усещам, че нейната история ще живее вечно в мен, вечно ще ме съпътства. Тъжно ми е, че свърши. Имам чувството, че можех да чета за нея още много време, години дори. Чела съм много книги. Наистина много, но тази... Тази разтърси целия ми свят и той никога няма да бъде същият.
Малко са тези истории, които биха могли да имат такъв ефект. "Хари Потър". "Игрите на глада". "Скитница". А сега вече и "Академия за вампири".
Доста съм скептично настроена към вампирските истории, но тази... си заслужаваше. Заслужаваше си сълзите, безсънните нощи, караниците с хората около мен, защото съм била обсебена от тази книга. Да, обсеби ме, много точна дума. Няма и да ме пусне, вероятно цял живот. Лиса наистина ми стана най-добрата приятелка. Ейдриан ми беше като брат. Ейб - най-страхотния баща. Джейн - доста странна, но все пак прекрасна майка. Кристиян, Еди, Михайл, Сидни, дори Виктор Дашков ми станаха близки приятели. Обожавам тази история. Обожавам тази поредица. Тя ме вдъхновява, кара ме да пиша. Нещо, което мислех, че отдавна съм притъпила. Но ето, сега пиша и отново се чувствам ... правилно. Сякаш да пиша е нещото, което трябва да правя в този живот. Всичко друго би било напълно безсмислено.

Благодаря ти, Ришел Мийд. Благодаря, че ми разказа тази история. Единствено мога да се надявам, че някой ден, евентуално, ще мога да пиша като теб. Макар и да ми се струва напълно невъзможно.

Love, 

Somebody .