Липсват ми онези времена. Когато бях безгрижно момиченце без особено много задължения освен това да мечтае.
Мечтаех да бъда кралица и да имам свое царство, или пък да съм принцеса от приказките и да намеря своя принц. Любимото ми списание винаги ме посрещаше с думите: "Всяко момиче може да бъде принцеса". И това ме правеше щастлива, защото тогава бях една топка с не особено красив вид, и ми даваше надежда, че може би, само може би, светът, в който живея, би могъл да бъде почти толкова хубав колкото мечтания ми свят. Живеех в своя филм, имах своята мечтана любов, въпреки че бях недокосвана от момче. Бях всичко, което исках.
Мечтаех да живея в планината. Далече, много далече от целия си живот и да имам 3-4 коня. Но да знам, че не съм сама. Да знам, че до себе си имам верни приятели, които биха направили всичко за мен. Щях да си живея царски, да яздя непрестанно и да отглеждам животни. Междувременно в съседство щях да имам готин мускулест мъж, с когото в последствие щяхме да се оженим и да остареем заедно....
Ето че мечтите се променят. Сега мечтая единствено за малко свободно време, за да пиша, тишина, спокойствие и пространство, където да остана сама с мислите си. Малък лаптоп, кола и изключен телефон. Всичко е толкова... Толкова шумно. Искам малко самота. Искам тишина. Искам отново да съм онова момиче, което обичаше конете и замъците от пара. Всеки Божи ден се моля на Вселената да я върне и да мога да правя живота си по-цветен отколкото е.
Enigma .
