Спомням си как преди години тя седеше и гледаше монитора. Линии описваха екрана в такт с мебодията. Просто зяпаше в една точка. Спомням си. Спомням си добре. Не помня какво й казах. Не помня как реагира. Помня само как я прегърнах. Силно. А тя не реагира. Както не реагирам и аз.
Моята летаргия сега.
Не. Не сега. Не си отивай. Никога. Не. Не. Не. Не..
Искам да крещя! Но нямам глас дори да шептя. Бърша бузата си и гледам странно сълзата. Откога не бях се виждала да плача.. От кога не бях вкусвала соленият им вкус... Тъжа. Но го крия. И все пак никой не го забелязва. Аз и не искам. Не искам въпросите ви. Не искам съжалението или "разбирането" ви. Не можете да го изживеете като мен.
Плача.
"Кой е умрял?"
Никой. Никой. Никой! Не. Не сега..
Не искам помощ. Не искам нищо. Искам само самота. Искам да го преживея сама. Ще изляза довечера и ще потичам. Ще тичам докато умра. Да. Точно така. Ще тичам. С всички сили. Само да избягам. Само да не чувствам повече надвисващата над мене самота.
Моята летаргия.
Притъпявам интуицията си. Грешиш! Не е така. Той ще е добре. Всичко е наред. Грешиш!
Или само ми се иска..
Няма да кажа "Сбогом". На ничии гроб няма да хвърлям четен брой цветя. Балона отлетя. А феите все така ги няма. Измамници! А обещаха.. Каза ми. Каза ми реката. Прошепна тихо тя, че мъката е неизбежна и мене винаги ще следва ме тъга. Не можела да измие болката тя. Не можела да прикрие с водите си солената ми сълза. Дори ярко червеното не можело да притъпи кръвоизлива в очите ми. Треперя. А е лято. Рисувам сърце с черен химикал. Поне да имам едно на листче, тъй като моето разбива се отново. Леко. Бавно. Незабелязано. А и без туй бе крехко..
Моята летария. Моята съдба. Моята тъга.
Mortuus .
