Не искаш да чуеш

Три думи.

Не ме оставяй.

И всяка е лъжа. Всяка една е така примамлива и изкушаваща. Но вече е късно. Вече не мога да те убедя като че ли. Аз съм като удавникът, скочил от моста. Таях надежди, исках шанс. Получих го и се справих по-добре от колкото смятах, че мога. Не ти показах нищо. Нито капчица от тъгата, нито дума не казах за болката. И няма да го направя. Не, няма да стане. Някой неща трябва да си останат неказани, докато други остават неизживяни. Пък и няма смисъл, няма надежда. Нищо не остана. Само избледняващо болезнения спомен.

Ти ме забрави. Добре. Аз пък няма да ти напомням. Когато няма никого около мен, аз ще звънна, за да поискам помощ. Ти едва ли ще се отзовеш, но аз пък ще опитам. Макар че този опит ще да е като да си ударя главата в стена с пълна сила. Но... аз си падам мазохист по природа. И ще го направя. И пак ще се разочаровам. Често ми се случва.

Три думи.
Не ме оставяй.
Всяка искам да изрека. Да кажа веднъж поне истината, да бъда поне веднъж истинска и напълно честна. Но уви, не мога, защото не трябва.

Три думи.
Не ме оставяй.
Единствените, които не искаш да чуеш от моята уста, макар да ги крещя..

Тинувиел  .

Непроменлива

Коледа е. Събуждам се късно през нощта (по-точно рано сутринта).

4:10 ч. Ставам и овиквам цялата къща, будейки всички: "Коледа е. Коледа е! Има подаръци!!"

Ммм да.. Не можах да се отуча от този навик. Следва едночасово ровене и разопаковане на подаръци. И естествено, моите са най-много.

Но защо?

Не спирам да се питам. Аз съм най-незаслужилия човек от семейството, но винаги под елхата е пълно с подаръци, написани с моето име. Защо??

Майка ми се трепе като роб по цял ден, за да ни е добре. Сестра ми работи на 4 места, за да може сама да си плаща университета, да си зарежда колата и едновременно с това винаги когато ни потрябват пари да е готова да ни даде. Другата ми сестра.. Е, нея не я виждам особено често, но момичето учи, не е отличничка, но все пак си заслужава и тя да има подаръци колкото мен, че дори и повече.

Тогава защо? Защо точно на мен? Не е честно спрямо другите.

Всички те ме обичат отвратително много. А аз не им отвръщам и с половината обич, с която ме обсипват. Да, ужасна съм. Но... не мога да се променя. Винаги ще съм си такава.

Tinuviel   .

Бъдни вечер

Пълна маса. Щастливи хора. Празник. Бъдни вечер.

Само че аз не празнувам. Просто не го чувствам. Не усещам, че е празник. Не усещам, че трябва да съм щастлива. Не съм. Но поне се правя. Усмихвам се вежливо, смея се.

От време на време хвърлям по някоя саркастично заядлива забележка и всички се засмиват. Добре, че не се обиждат..

Както и да е.

Весела Коледа, скъпи читатели (ако има все още такива)!
Бъдете ми живи и здрави, ужасни калитари и непреклонни позитивисти (просто защото си има причина да бъдете такива). От все сърце ви пожелавам щастие - неумолимо, късмет - неспирен и любов - вечна (или поне задоволителна). Бъдете всичко, което аз не съм. Весели празници!

С най-добри пожелания,

Тинувиел  .

Феи

Надеждата... така примамлива и лъжовна. Вечна. Надежда има винаги, казват. Дали?
И в Титаник е имало надежда, надежда, че ще оживеят. Резултат? Почти всички са мъртви.
И Константин ІV е имал надежда, че ще победи кан Аспарух с многобройната си войска, но успял ли е наистина? 681 година българите пресичат Дунава и се заселват в тези земи, разбивайки армията. Константин ІV пък, си тръгва от бойното поле, под предлог, че го боли крака.
И майка ми се надява да съм отличничка, да не пия, да не псувам и да не изпростявам. Ех, мечти...

Не.
Аз вече не тая надежда. За какво, ще ме попитате, а аз ще ви кажа - надежда, че ще забравя всичко някой ден, понеже миналото е изтрито от едно по-добро настояще. Не. Вече не. Надеждата е за тези, които още вярват в мечтите си. Аз не съм от тях. Защото нямам мечти.
Аз не мечтая да стана лекар, не се надявам да работя това. Аз знам, че ще направя всичко по силите си да бъда такава. Аз не давам мило и драго, за да изнамеря перфектният човек за мен. Аз вече го намерих. И изгубих. Не се надявам да открия втори като него. Просто знам, че никога не ще успея. Аз не мечтая за деца, къща и голямо семейство. Знам, че ще се проваля в това начинание, ето защо и не милея за тези неща (дори ако успея да ги избегна ще съм много щастлива). Не си пожелавам тази нова година да ми даде едно ново начало. Аз знам, че такова ще има. Все нещо ново ще се появи. Какво - никаква идея, точно това е интересното. Не се надявам, че ще подновя едно безнадеждно приятелство. Аз знам, че това ще е трудно, в някои случаи - невъзможно. Трябва да има желание, а такова има ли?

Блянове... Съдби... Тревоги... Незаздравяващи рани..

Знам, че ще започна отново да тая надежда и да се изгубвам в собствените си мечти, чак когато от цигарата ми започнат да излизат феи.

Предколедно настроение

Хорааа, Коледа идваа!!! Много шеметно приближава! Аз вече купих коледните си подаръци, а вие? Отидох в НДК на Коледния базар и намерих абсолютно всичко, което ми трябваше (е, загубих обеците на едната ми сестра и сега трябва да й взимам нови, но най-важните неща ги взех и дори опаковах)! Направо  съм горда със себе си. Имах адски малко пари (просто нямах време да изврънкам още от братчеда), а накупих страхотни подаръци, по-добри от това, което си представях и съм почти убедена, че всички ще са доволни (почти не е много надеждно... ама пък картичките станаха супер готини (остава и да не бяха - цял ден ги мислих и рисувах (айде още една скоба - три за щастие))).

Нямам търпение да дойде празника, да вечеряме със семейството, да стана в 5 ч. сутринта (което си ми е обичай от малка - ставам супер рано от вълнение да си видя подаръците ^^ ), да разгледам какво ми е донесъл Дядо Коледа (най-после ще си сложа пръстена, който си купих и принципно е подарък-изненада от братчеда (мнооого хубав вкус има тва момче)) и да си хвана автобусчето (в най-добрия случай) за "село" и да изкарам там няколко дни (аах, как жадувам за разходка в природата, на Бърдото, да се хиля като идиот на братовчед ми, не защото имам повод за щастие, а просто защото е зима, студено е и съм развеселена). Искам ваканцията да идва по бързоо!

П.П. Утре имам класно по Математика (колкото и да е странно - да, аз разбирам задачите и ще си ги реша (надявам се)) - стискайте ми палци (и ми писна да пиша няк`ви глупости в тия скоби), защото малко късмет (и може би чужда помощ) няма да ми е излишна... Пожелайте ми успех! (sun)

Stuck Between Two Worlds

Начало. Край.
Понякога изгубвам връзката. Кое беше началото и кое беше края?
Има начало, знам, че има. Аз си го спомням. Спомням си онзи първи ден, когато срещнах погледа му. Да, тогава май беше началото. Началото на един нов живот, началото на един различен начин на мислене. Спомням си, тогава не забелязах, не разбрах как бавно настъпваше тази промяна, как се загнездваше това ново начало.

А края? Кажете ми, аджаба, кога дойде края и къде направих грешката, къде пропуснах запетайката. Анализирах. Това беше всичко, което правех. Анализирах го: поведението му, смеха му, вида му.. Обаче неволно започнах да се сливам с него. Сливам.. Грубо казано, но не мога да се сетя за по-добро сравнение. И някъде там, може би, изгубих нишката и пропуснах края.

Отплеснах се и той ме изигра. Жестоко.
Шегата е за моя сметка. Отново. Е, какво пък, май почнах да свиквам.

Сега, като че ли към някъде по средата.  Заседнала между миналото и настоящето. Настоящето е сиво, безлично и болезнено. Не, не искам да вървя натам. Предпочитам миналото. То бе така пъстроцветно и красиво. Наистина, ама наистина прекрасно. Беше.

Вече не е. И никога повече няма да бъде. Да, жалко е, но какво от това? Ако стоя и оплаквам настоящето, живеейки в миналото, какъв е смисълът? Не. Ще си остана точно тук, където съм сега. По средата. При началото, много близо до края. В миналото, но все пак и в настоящето. Тук, но само телом. Духом аз съм там. Отново. За жалост.

Малка обява

Не биваше. Не биваше така -
след сто години сън да се събуждам.
Сега светът изглежда непознат.
А аз във него съм ужасно чужда.
Защо му трябваше на този принц
да идва и да ме целува без да мисли?
Принцесата я няма...Нека спи!
Нали си има разни други приказки...
А той пристигна като на шега.
И на шега реши да ме целуне...
А после си отиде. И сега
съм истински и непростимо будна.
Уплашена съм. Този свят боли.
Изглежда зли орисници са го проклели.
Не искам да оставам в него. Нито миг.
Разменям замъка си. За вретено.

Caribiana

Прочетете повече на: http://caribiana.blogspot.com/#ixzz18JHylBHB

***
Това момиче все едно моя живот описва. И то по какъв начин само! Заслужава си да хвърлите едно око. Не вярвам да съжалявате.

Недей разваля всичко

Виждам хора, виждам усмивки.
Виждам приятели стари, забравени. Някои - недостижими дори. Виждам бъдещето, виждам сивотата. Виждам настоящето. Виждам Съдбата.
Не, виждам и теб, не съм те забравила. И как бих могла, мъчителю. Виждам те. И то често. В началото непрестанно изпълваше моите дни. Не, сега не е по-различно, просто вече свикнах с теб, с липсата ти. Мозъкът ми е затормозен от друго, но в главата ми има един образ вечен, чист, неопетнен. Незабравен. И никога не би могъл такъв да стане.
Виждам приятели стари, забравени, някои - недостижими дори. Виждам бъдещето, виждам сивотата. Виждам настоящето. Виждам Съдбата.


Не, недей, утро! Недей разваля всичко!

Тихите води

Интересно..
Казват, че у всекиго има нещо странно, нещо, което с лека ръка бихме нарекли "лудост". Да, така е. Само че когато тази лудост е в прекомерно количество, тя би могла да граничи с невменяемост.

Напоследък съм наричана по доста начини.. Расист, Терорист, Самоубиец, Садист, Психопат... И всички те са абсолютно подходящи, уверявам ви. Ето днес, например...
Знаете ли колко е хубаво да нахраниш някой? О, неописуемо е.. Да видиш как садваш някой, как си затваря плювалника, как започва на свой ред да ти отвръща, само че нападките му са неоснователни, глупави, неразбираеми... И тогава да си замълчиш. Просто защото не си струва. И защото знаеш, че ти си победил. Просто се наслаждаваш на "духовния си оргазъм" с лукава, дяволска усмивка. Аах, живот...

Ето за това си струва да дишаш. За да върнеш тъпкано на тези, които по принцип неоснователно се мислят за по-добрии смятат, че ти не си никаква заплаха. Само че тихите води са най-дълбоки, нали знаете?

***
Девиз:  "Никога не е късно да направиш на мръсника мръсно, а колкото по-късно  -  толкова по-мръсно!!"  .  ((:

Коледа идва ((:

Хора, които четете това (ако още не сте умрели от скука или просто не сте избягали надалече, изтривайки линка на блога ми от "History"-то на компа ви), искам да ви напомня, че Коледа идваа!!! За всички, които ме познавате: ако не ми дадете подарък, предполагайте, че вашия подарък от мен ще бъде билет до Орландовци ((:

Цял ден правя картички, нарисувах ги, остана само да ги надпиша.. С братовчед ми ще купуваме подаръците заедно (и Слава Богу - и двамата сме двама бедни ученика, неспестяващи пари от закуски). Ще бъде супер, супер яко!!

И... накрая да ви поздравя с една песничка..

Моя стил

Не мога да се позная, хора. Не мога.
Куршуми? Боже, колко съм жалка. Цяла вечер седя тук и се хиля като ненормална. Ненормална, но осъзнала се. Жалка. Не мога да намеря по-подходяща дума за себе си.

Куршуми... Любов.. Хах. Сигурно. Сама не си повярвах. Това, което си заслужава е само и единствено болката, която избистря и просветлява мислите ни, и смъртта, която ни избавя от досадата. И нищо друго няма смисъл. Останалото е просто глупава шега на Съдбата.

Някъде бях чула, че е научно доказано. Щастието не може да продължи вечно. В никакъв случай. Просто така сме създадени. Така сме устроени. Щастие? Пфф.. Любов? Рядкост, но и голям недостатък в живота. Защо недостатък? Защото всеки иска любов. Иска да се влюби, да има деца, семейство. Глупаци, бих казала аз. Намирате любовта. Всичко свършва. И тогава? Тогава всички сме "мъртви;безчувствени;наранени".. О, моля ви се! Такава бях и аз, впрочем...

Любовта към някого другиго (изключваме Господ и семейството си) е прокоба, следваща ни навсякъде. Тя ни прави наивни. Слепи. Жалки. Докато не се осъзнаем.
Любовта винаги е невъзможна, глупава и сложна. Смисълът? Да ти е добре. Доста егоистично. Мен са ме учили да бъда всичко друго, но не и егоист. За това и предпочитам да бъда всичко друго, но не и влюбена в този човек. Безнадеждно е. Жалко е. Не е в мой стил.

Куршум

И така... Мисля, че няма смисъл да продължавам с всичко това. Публикацията, която четете е последна, най-кратка, но най-искрена.

Не бях писала тук от известно време.. Но когато нямаш какво да кажеш говориш ли? Не и аз. За това и няма да чуете нищо повече за мен. Защото аз вече съм просто една машина, счупена отвътре. Да, ще кажете "Да, но всяко счупване може да бъде поправено." Не, приятели. Не и това. Днес (вчера, всъщност - 21.11.2010г.) е велик ден. Казват, че единственото нещо, което човек не може да види е собственото си погребение. Е, не е вярно. В момента аз лежа в земята. Заровена съм в едно градче на няколко километра от София. Там един куршум прободе сърцето ми и там останах да лежа. Под земята.

Знаете ли теорията за единствения куршум?
Можеш да се влюбваш и любиш много пъти,
но има само един куршум, на който е гравирано името ти.
И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум,
раната никога не заздравява.
Е, аз вярвам в това. Така е. А моя куршум попадна в най-неподходяшия човек. Точно този, които ме простреля и избяга. Сега моята бледа сянка върши това, което трябваше да правя аз. Усмихва се, говори, досажда... Само че освен това не спира да вика, да бъде раздирана от вътре. Не може и  да спре да плаче. Защо казвам всичко това? Не зная. На кого го приказвам? На всеки, който ме познава. Сбогом хора! Какво повече да ви кажа? От десет минути пиша две думи и после ги трия. Това е просто защото не остана нищо за казване. Сбогом! Дано поне вашия живот има някакъв смисъл. Моят нямаше. Добре, че приключи бързо.

Потърси ме

Мразя да пия. Но какво да правя когато това е единствения ми избор? Какво бих могла да направя?

Събуждам се всяка сутрин и с надежда поглеждам телефона. Нямам пропуснати повиквания... Понякога ставам вечер, понеже ми се  е сторило, че звъни. Не, не мога да живея така. Не, не съм свикнала да чакам, а никой да не идва. Боли ме. А не ми излизаш от главата...
Как тогава да те изкарам от там? Алкохола... Savoy-a.. Да, това действа. Поне до някъде. Не мисля за теб. За сега. Но какво ще стане когато изтрезнея? Пак всичко ще ме блъсне в лицето, ще ме повали на земята... Само че се опасявам, че повече няма да успея да се изправя.
Ще си остана там.

Искам те... Тук, при мен.. Всичко води ме към теб... А ти си така далечен, така студен..
Не искам да те губя...
А имала ли съм те някога?
Какво да направя когато те видя отново? Ще ми кажеш ли? Моля те, не разбирам, не зная! ... Мога ли да целуна? Или поне да те прегърна? Ще ми позволиш ли? Или ще се престорим, че нищо не се е случило? Как ще постъпим? Какво искаш? Кажи ми! Кажи ми, за да знам дали да продължавам да пия, да се наливам или да почакам ти да донесеш моето опиянение?

Кажи ми, заедно ли сме още? Или може би не чак толкова? Не, не питам просто ей така. Наистина не знам. Винаги всичко е опирало до твоето решение. И сега е така. Ти знаеш по-добре от мен какво искам аз. Ами ти?

Добре, ще чакам. Отново. Ще седна тук, ще се разсейвам с патрончетата и ще гледам в една точка. Ще чакам. Само че побързай, защото не съм много сигурна какво ще намериш като (ако изобщо) дойдеш да ме потърсиш...

Сама

Защо те няма? Сега пак си останах сама...

По средата на нищото, не виждайки смисъл. Не мога да се преструвам пак. Направи ме щастлива, но за кратко. А сега? Сега какво да правя?

Спомените избледняха, дори това не ми остана. Истинско ли беше? Не зная. Нямам доказателство. Сега ми се струва така нереално...

Остави ме за седмица, мина като миг, но за душата ми си беше цяла вечност. Нямаше те така за кратко, а все пак аз се изгубих. И не помня... На къде ми беше пътя? Обърках се. Не помня. Не зная... Ах, толкова е трудно!

Тук съм. Без теб. Сама. Къде съм? А, да. Пак на кръстопътя. Сетих се. Само че не зная на къде бях тръгнала. Трябваше да си напиша някъде.. Изключих! А да, към теб се бях насочила. Пътя е дълъг. Събота е така далеч... Ще дойда, ще дойда! Чакай ме тогава, ти знаеш къде и кога. Освен ако не си забравил за мен и за... онова.

Пътя е дълъг и не лек. Но ще го извървя. Само до мен да стои моята пътеводна звезда. Тогава вече всичко ще е наред. Ще се справя. Може би. Само не спирай да осветяваш пътя ми. Само не ме забравяй! И аз ще те открия. И ще вървим пак двама. И няма да съм сама.

Кътче

И понякога се чудя.. Какво ли ме очаква утре? Какво ли ще стане? Пак ли ще се чувствам гадно заради някои хора, които не бих искала да наранявам, а това е единственото нещо, което правя? Или пък отново ще бъда с него? И ще съм щастлива? Дали? Или..?

Не зная. Не мога и да предположа. Иска ми се да можех да направя всички щеастливи като мен. Иска ми се близките ми да не страдат.. Иска ми се всичко да беше наред. Но не е. И няма да бъде. Свикнах да се боря. Но не и със съдбата. Hея не мога да подведа. Колкото и да ми се ще. Имам толкова много за казване, че не знам на кого мога да го разкажа и от къде да започна.. Не е лесно това.. Иска ми се той да беше тук. Сега. В момента. Нуждая се точно от това, което ми дава.

Опиянение. Самозабрава. Щастие. Смях. Истинска, искрена усмивка. Полет.. Изведнъж се оказвам далеч от света. Далеч от всичко. И там ми е добре. Защото света е ужасен. Жесток. И коравосързечен. Но там, където той несъзнателно ме води... Дори не мога да го опиша. Не мога да му дам име. Рай? Илюзия? Не знам. Няма начин да ви го опиша така както го виждам самата аз.

Просто едно кътче, където можеш да намериш всичко от което се нуждаеш.

Десет минути

Времето е малко. Животът е твърде кратък. А понякога е твърде дълъг.
Времето е малко. Само десет минути навън. В нощта. В мрака. Най-страхотните десет минути през целия ми живот. Постоянно си ги припомням. Сещам се за сладкия ти вкус, сещам се за аромата на кожата ти. И всеки път сякаш е по-нереален от предишния. Честно казано, често се чудя .. Дали не беше просто поредния сън? Дали не съм си въобразила? И тогава си спомням за гласа ти, за ръцете ти, за топлината ти. Не. Всичко е било реално. Колкото и да не ми се вярва.

Десет минути. И цяла нощ самотно безсъние. Въртейки се в леглото, оплитайки чаршавите, усещайки отново езика ти, преплетен с моя, спомняйки си настойчивите ти устни... Исках още. И още, и още, и още. Ненаситна? О, да.

Десет минути. За толкова време ти успя да ми дадеш крила. От ада се преместих в рая. Чувствах се добре. Щастлива. Говорихме малко, но достатъчно. Достатъчно, за да разбера, че точно там трябваше да бъда. От всички места по света, аз трябваше да съм точно там.  Точно заради това, което изживях. Точно заради това, което ми каза. Точно заради това, което премислям отново и отново. Точно заради теб. Точно заради това, което си. Точно защото беше там, заради мен... с мен. Точно за тези десет минути.

Ежедневие

Мразя държанието си. Мразя себе си. Мразя начинът си на говорене. Мразя да лъжа. Мразя да пуша. Но най-много мразя шибания си безполезен живот.

И к`во от това?

Нищо не се променя. Всичко си е все същото. А не трябва.

Трябва да се променя! Казвам си го всяка сутрин. И на вечерта заспивам като абсолютно същия човек.Няма смисъл. Ще ми се всичко просто някак си да свърши, агонията ми да приключи, но явно ми е утредено да се мъча още. И още. И още. Е, добре. Ще продължавам. Сякаш имам избор...

За възрастните келемета с много любов

Не мога да разбера възрастните. Да, звуча като абсолютно дете, ама просто ми писна! К`во като съм на 14 бе дееба?? К`во ви грее вас, стари чанти такива? Писна ми всички и навсякъде да седят и да ми казват неща от сорта на "Няква пикла на 14 седнала да ми пише/превежда/съветва". Ма, чакай малко уа, набръчкан задник, кой та кара да го четеш?? Ми НЕДЕЙ БЕ! Пишат ми гневни ковентари на фен превода и аз трябва да се свия тихичко в единия ъгъл и да скимтя като малко паленце, нападнато от  възрастен човек, е да, ама сорка брат, аз не съм такава. Предизвикваш ме? Още по-добре! Давай насам! Ще си завреш главата в задника от срам ве, келеш смотан!

The ultimate spiritual way

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.
FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

FUCK IT. FUCK IT. FUCK IT.

Оранжево листо

Тази сутрин отворих очи. За пореден път. Но нещо беше различно. Сякаш... се чувствах добре. Не ми се беше случвало отдавна. Просто отворих очи и усетих нуждата да стана, да говоря, да се смея отново. Както преди. Чувството бе позабравено, но не непременно изчезнало.

Тази сутрин отворих очи. И се събудих друг човек. Предишния човек. Оптимистката. Щастливата. Защо? Не зная. Или може би имам някаква представа?

Тази сутрин отворих очи. И света беше друг. Погледнах през прозореца. Едно момиче с черен чадър мина под прозореца. Имаше силен вятър, който караше листата да падат вероломно. Небето беше облачно, покрито от облаци. Обикновена есенна (и студена) картина. Но не и за мен. За мен беше сякаш слънчевите лъчи галеха лицето ми и лек ветрец се извиваше около мен. На дървото срещу прозореца ми имаше едно оранжево листо, което не падна. Не се предаде. Бореше се с вятъра, опъваше му се, накланяше клона, но не се пускаше. Не се пускаше...

Тази сутрин беше като никоя друга.

Тази сутрин промени всичко.

Смях

Смях...
Така отдавна не го бях чувала да излиза от моята уста. Липсваше ли ми? Ами... не.
Дава ми надежди, които не искам.
Не искам да съм същата каквато бях преди.
Искам да съм такава каквато съм: Сфинкс. Актриса. По-безчувствена и от Смъртта.
Хубаво е, макар и да не звучи така добре. Всъщност е прекрасно, защото главата ти е пълна с най-обикновени мисли като оценките в училище, дали си изключил печката у дома и т.н.
Беше хубаво.
Не искам да свършва. Не искам да се чувствам както преди. Няма. Не искам. Отказвам. Не приемам. Точка.

Време е

Не зная какво да мисля вече. Не зная какво да правя. До сега правех каквото се очакваше от мен. Но вече не мога дори да преценя какво е това. Стоя пред вратата и не зная: дали да вляза? Това моят дом ли е? Всеки ден започвам все повече да се отдалечавам от него. Все повече не ми се ще да се приберам всяка вечер тук. Имам ли избор обаче? Естествено. Винаги има още няколко възможности, но.. точно този вариант не бих предпочела никога.

Виждам разочарованието в очите им, чувам виковете им, но отдавна свикнах с тях. Отдавна вече за мен не значат нищо. Имам нужда да удрям.. Имам нужда да избягам от тук. Да бягам... надалече. Само че не мога. Длъжна съм да си стоя тук. После да отивам на училище. Всеки ден да виждам все същите лица, да слушам все същите обиди, изречени от моите приятели. Имам ли избор? Съвсем не. Хората, който мразя стават все повече. Хората, които ценя все по-малко. Хората, които искам да убия, да залича от земята... жалко, че никога не бих го направила. Дали?

Омръзна ми! Писна ми да се правя на весела с вас, писна ми да се опитвам да съм ви интересна. Не ща! Не искам повече да имам нишо обшо с вас! Вече не. Загубих абсолютно всичко, което имах. Имах сърце, забравих го на някоя гара, пътувайки към него, имах щастие, то отдавна се изпари, изчезна в нощта... Имах и приятели. Последното нещо, което ми остана. Имах. Дали? Не съм толкова сигурна вече.

Живота е война. Аз изгубих всичко. Победена съм. Вече единственото, което очаквам е Смъртта. Искам само нея. Искам да усетя как живота си отива от мен. Искам да си спомня всичко и след това да го забравя. Искам да изчезна, без да искам някой да ме помни. То и няма кой. Уморих се. Товарът ми беше твърде тежък. Не мога да го нося повече. Не съм Атлас.

Виж ме, там след моста. Отдясно на портите. Там съм аз. В земята. Заровена. Отдавна. Не ме търси. Не се опитвай да ме спасиш. Не би могъл. (Сякаш би опитал) Просто ще затворя очи. И всичко ще свърши. А трябваше да е свършило още на онзи ден през Септември. Аз още от тогава съм мъртва. Дишам механично, смея се фалшиво... Ама съм добра актриса, нали? Заблудих ви. Всичките. Е, сега ви се разкривам. Това съм аз. Мразя себе си, мразя онази, която смятах за толкова ценна, мразя света, мразя и живота. Но обичам Смъртта. Очаквам я.

Време е.

Желания под падащи звезди

Тъмно е. Отново. И аз съм пак сама. В тъмен парк, опасна зона. Но какво ме интересува? Какво ще ми вземат? Чантата, парите или може би живота? И кое от всичкото това ще ми потрябва?

Чантата - пълна е с учебници. Знания. Да, полезни са, със сигурност. Или поне ще бъдат. Сега... не ги ценя.

Парите. Ами хайде, взимайте! Не ме интересува! Парите кога донесоха ми радост? Имам си пари, вярно е, не са съвсем мои, но аз ще им ги върна някой ден. Когато мога. И все пак, какво като подрънкват ми във джоба? Аз полза никаква не виждам.

Искам аз едно - щастие и цел в живота. Някаква причина, заради която да не спирам. И с раните, напълнени със сол, и с дупката в гърдите, наместо сърцето ми едно, аз ще трябва да продължа. Трябва? Но защо? Не виждам смисъл в съществуването си. Затова и не си ценя живота. Мазохист - да, може и така да ме наричате. Перко, хахо? Да, добре, пак става. Емо? Ее,, айде да не се обиждаме! Разликата между мен и т.нар. "Емо" - та е, че те искат, смятат, готови са да се отърват от живота си. Аз пък предпочитам да разбера как ще умра. Интересно ми е каква болка ще трябва да понеса. Сякаш не ми стига тази, над която стисках зъби приживе...

Поглеждам нагоре и виждам падаща звезда. И си пожелавам нещо важно, нещо нереално, невъзможно и все пак така желано... Да съм щастлива. С теб. Отново. Простички желания под падащи звезди.

Монолог

Забавно е да срещнеш някой като теб, някой, който те разбира напълно... Само че кое е най-страшното в този случай? Това, че е твърде много като мен. Кофти, нали?

И постоянно водя един безкраен монолог с шепота в мрака, въобразявам си, че е познатия ми глас. Да, ама не е. Всъщност е просто твоя глас в главата ми. Просто една мечта. Просто един сън. Просто една болка от моята болест. Дали ще се излекувам? Хах, не! То си ми е вродено. Луд народ...

Забавно е да срещнеш някой като теб, някой, който те разбира напълно... Тогаво има с кого да говориш, с кого да споделиш.. Дали?

Понякога се правим на заети, а понякога просто се крием. Как да определя тогава това?? Опитвала съм се да те разбера, да те анализирам.. Милиарди пъти. Но това е все едно да анализирам себе си, действията си - абсолютно невъзможно! За това и се отказах. Но забравих ли те?

Забавно е да срещнеш някой като теб, някой, който те разбира напълно... Може да премине в живота ти за кратко, може сам да си отиде изведнъж, без ти да можеш да усетиш, може да се скрие, може да се отдръпне без дори да разбереш. И как би могъл? Да намериш причината за нечии действия - невъзможно. Освен ако... не погледнеш през неговите очи. И какво виждаш?
Е, знам какво виждам аз. Хич не е розово. Сиво е, ама той така си вижда... :D ... Няма начин, няма възможност, няма надежда.
Все едно някога съм се надявала...

Забавно е да срещнеш някой като теб, някой, който те разбира напълно... Интересно е да го изучаваш, да откриваш всеки път нови неща, а всъщност да откриваш все  едно и също - друга частица от самия себе си. Интересно е... докато не ти даде да разбереш, че не се интересува особено от теб, че ти не си нещо по-различно. Ти си го знаеш, но тогава... Защо боли?

Забавно е да срещнеш някой като теб, някой, който те разбира напълно... И никога не го забравяш. Помниш всяка дума, сещаш се за него постоянно... Ето там, на онази стена е изписано името му, ето пак говорят за игри, по психология споменават за Индиго... И за кой се сещаш?

Шепот в мрака. Чувам те. Това дали си ти? Не. Това съм аз. Тази, която се скри. Скрих я, за да те опозная по-добре. Може би успях, а може би не. Сама не знам.

Говоря ти и аз. Да, на този шепот, който чувам само аз. Е, какво пък, този монолог е чудесен!

"Когато земята се срива под краката ти, а ти насила се усмихваш...
Когато заспиваш с болката и се събуждаш със самотата...
Когато за пореден път се жертваш за някого,
а сърцето ти го е страх дори да трепне,
защото това може да е последното му действие...
Когато те е страх да заспиш, защото не виждаш смисъл да се събуждаш...
Когато предварително решаваш, че всичко е свършило,
защото сърцето ти не може да издържи бремето на надеждата...
Когато започнеш да гледаш на всяка физическа болка,
като лечебно изцеление на душевните...
Когато даже не ти се и плаче...
Когато остане да живее само тялото ти...
Тогава за пореден път решаваш, че смисълът на живота ти е да те боли
и започва да не ти пука има ли прераждане, важното е, че има смърт..."

Редно

Какво ми хареса толкова много? Ами.. честно казано не знам...
Може би това, че не много често оставам до късно навън и правя подобни неща. Или поне като ги правя, то е с хора, от които очаквам това. Сигурно се чудиш защо отказах. Ами просто защото знаех, че после щях да си поискам още, и още, и още. А не трябва. Не е редно. Не и след всичко, което ти причиних. Не. Не мога. На думи може да съм всякаква, но помня всичко. Понякога съм злопаметна към другите, понякога към самата себе си.  Помня какво ти сторих и никога няма да го забравя. Попринцип ако мислеше рационално, ако не беше... себе си, изобщо нямаше да говориш с мен, изобщо нямаше да искаш това.
Просто не беше редно.
Това е.

Спортът на кралете

Влизам вътре. Аромат на люцерна. Тихо пръхтене от всички страни. Те също ме чуват, вдигат глави. Поздравявам всеки, галя го нежно с ръка. Но търся точно определен. И най-после го намирам.

- Здравей. - прошепвам тихо, с усмивка на уста.
Избутвам вратата и той се приближава бързо към мен. Знае, че имам нещо за него. Както винаги. Подавам му един бонбон и той го сдъвква на бързо, надява се да има още. Гледам го в очите, той мен също. Навел се е и бута главата си в мен. Аз го галя бавно и много нежно. Оглеждам го от всякъде. Висок. Черен като махагон, но със сребърна грива и опашка, а на челото му има проточина. Най-красивия жребец, който съм виждала. И е само мой...

Взимам четката и чесалото. Започвам да го чистя, а той през цялото време се извърта към мен, иска да го погаля пак. И пак, и пак. Но имам работа за вършене. Сресвам гривата му. Гребена трудоемко минава през тези буйни, прави косми. Но на мен не ми пречи. Обичам да правя това.
Отивам до амуничника и взимам седлото и юздата си. Слагам ги върху здравия му гръб, нахлузвам ръкавиците и токата и излизам навън. Държа го за поводите, а той върви покорно след мен. Слагам крака си в стремето и вече съм друг човек. Съвсем спокойна, почти щастлива... Вдишвам дълбоко въздуха. Природа, само на 20 км от града...

Побутвам го леко с пети, но няма нужда, той вече е разбрал, вече е готов. Върви бавно, само загрява. Отиваме на тревния плац. Да, да. На хиподрума. И там спираме. Сякаш, за да съберем сили, а всъщност усещам как той трепери под мен. Знам, че го иска. Почти колкото аз. Потропва с крак. Хващам здраво поводите и не правя нищо повече. Само казвам тихо:
- Давай.
Дърветата се движат бързо около нас. Слънцето се скрива в гривата му. Аромата на трева ни обгръща като тъмен облак. Забравяме къде сме, забравяме времето, хората.. всичко. И сме само двамата. Под тритактовата мелодия на неговите копита. Само ние и полета... Вятъра вее косите ми, но аз сякаш не забелязвам. Само се усмихвам и се наслаждавам... Амброзия за наранената ми душа.

Как мога да нарека всичко това? Полет? Наслада? Красота? Бързина? Страст? Не, това е твърде слабо.

Това е спортът на кралете.

Сълзи неизплакани

Нека да вали... Локви от моите сълзи неизплакани. Защото не мога вече да плача. Не виждам смисъл, какво ще постигна с това? Не, това не значи, че не боли. Това значи просто, че вече утешение няма никъде. Нито във сълзите, нито в ебавката с копелето дето се напи на екскурзията или пък смеха на приятелите ми. Да, смея се. Дали? Всъщност последния път когато се усмихнах беше толкова отдавна... Дори не помня какво беше чувството. Скрих се в цигарен дим и аромат на парфюм. Само за да не ме видите. За да не видите как страдам. Нека да вали... В локви от моите сълзи неизплакани.

Болка

Понякога, за да кажа всичко, което искам ми трябват две думи, а понякога цял ден не би ми стигнал. Не искам вече да мисля какво беше, не се обръщай и ти назад, там вече няма нищо. Ти не искаше да си с мене, избора си е твой. Аз ще си остана тук, ти недей да спираш. Макар и да не виждам смисъл, макар и да не чувствам нищо. Да гледам щастието отстрани, да броя тези проклети дни. И до кога? Не зная. Докато някой не ме възроди. Докато някой не ме намери. Жива или мъртва, аз няма да помръдна. Така ще чакам да се върнеш (Господи, та това никога няма да стане!), ще можеш да ме намериш, ти сам знаеш къде. Но ще оставя вратата отворена, може пък друг да влезе през нея още преди теб (Не вярвам! Едва ли!). И тогава? Тогава ще сторя това, което ти стори с мен. Ще продължа напред. Без теб. Без спирка. И без да се обръщам назад, за да видя този ад, в който те оставям. Сам. Посредата на нищото. И ще разбереш какво ми е. А дано тогава спреш да питаш как съм!

Или пък... Ще влезеш ти и аз ще фръкна. Ще скоча в обятията ти, сякаш нищо не е имало, сякаш всичко е както преди. Хах, каква глупачка съм! Преди всичко беше само илюзия, която изчезна когато лампите светнаха отново. Но беше хубаво, признавам. Затова и тук ще си остана. В спомена. В миналото. В радостта. В щастието. В усмивките. В любовта. Защото вече ги няма.

Би било хубаво, но хайде, хайде! Няма да се самозалъгвам пак. Надеждата изчезна, остана празнотата в мен. Макар и да не мога да ти кажа "Сбогом", и вярвам, ти не можеш също, всичко вече мина, остана само болката от спомена. Такава болка не би изчезнала тъй лесно. Такава болка... просто си боли. И край в безкрая си ми ти. И вечна мъгла цари около теб. Но не, не искам вече да разбирам, да стигам аз до теб! Няма да се боря. Ти не искаш, за това и тръгвай. Хайде, бягай! Ако искаш се върни след време... Аз все тука ще си бъда. В тая болка, в този спомен.

Мъчение

Уморих се... От всичко. Уморих се да се преструвам дори. Не, не мога! Няма да се правя на весела, няма да се смея на шегите, които не са ми смешни. Уморих се от преструвки. Мисля за утрешния ден и направо ми иде да се скрия някъде и да остана там завинаги. Сама. Сама с моите мисли.

А за какво си мисля? Не зная. За него, за някой, за тях... Искам да потъна вдън земя и никога повече да не се покажа. Защото ми писна да мисля, писна ми да се съобразявам, писна ми да се усмихвам уж щастливо. Защото не съм! Не съм щастлива! По дяволите, как очаквате да съм, когато съм проклета още откакто се родих? Как? Писна ми. Не искам! Уморих се да се боря. Уморих се да се правя. Всичко, което околните виждат в мен е една фасада, грозна и нереалистична... щастлива. Каквато не съм. В гръдния ми кош има само пепел. Също и стари спомени, останали в главата ми. Омраза, загнездила се в мозъка ми. Убийство, обагрило сънищата ми. Аз вече не съм аз. Вече се чувствам като Смъртта. Няма и глуха за писъците, молбите, сълзите... Омръзна ми да търся причина да живея, да се убеждавам, че има такава, да живея в миналото и да не мисля за бъдещето. Аз не виждам нищо напред. Нищо. Празно пространство. Ден след ден, преминаващи бавно със сиво небе над главата ми.

Погледнах часовника, 22:22ч. "Хайде, пожелай си нещо!" Казах сама на себе си. Зарових се в мозъка си. Какво исках, какво желаех? Нищо. Да бъда сама. И никой да не ме закача. Да се свия в някое тъмно ъгълче и там да си остана, защото няма смисъл да продължавам... да се мъча.

By Night Angel (Meg)

Гледам блоговете и си откривам колко талантливи хора има по света.. Направо.. Слагам един стих тук, един стих там, после нямам къде да сложа, а така ми се иска да ви ги покажа! Но ще ви покажа този, той най-много ми хареса май:
“Кога плака за последно?”
“Вчера”.
“И защо?”
“За теб.”
“И колко пъти аз ти казах...”
“Знам че не искаш аз да плача,
и сълзите ми да капят, но мъката
е повече от силна знай”
“И сега какво? Отново ли ще плачеш?”
“Ще плача, щом от мене си далече,
ще плача всяка черна нощ.”
“На инат ли ще ми правиш?”
“Инатът ми с тъгата няма нищо общо.”
“ И защо си толкоз тъжна малка моя?”
“Май защото ти избяга, май защото съм сама”
“Че ти със мене никога не си била”
“Не съм но чувствах се желана,
чувствах се жена, чувствах, че съм силна,
чувствах, че летя.”
“Някой ден пак ще чувстваш малката ми”
“Някой ден, не ме устройва знаеш, искам
всичко аз сега.”
“Сега не може, ще го получиш, аз ти казвам
вярваш ми нали?”
“Вярвах, вярвам, винги на теб ще ти се доверявам.”
“Тогава чакай, малка моя, и ще чувстваш както някога
ще си жена!”
http://meg-nightangel.blogspot.com/2009_08_01_archive.html

Никога не се пробуждай

Ох, по дяволите, защо пак? Спомените.. Не, спри!

Нали беше умряло бе, скапано туптящо нещо??? Защо пак се възроди?

Не, не, не искам! Не искам пак.. Не отново! Не искам пак да ме боли, не искам пак да те усещам как трептиш, окрилено от неговия глас, не искам пак да виждам как се свиваш, как боли!

Не, не!!! Не искам!

Умри, мамка му, умри!

 На този свят за тебе няма радост, няма и да има, не го ли разбра??

Не, тази светлинка в тъмната вода, която виждаш ти е просто...

Една риба си блести. Ще те погълне тя и тогава кой ще те спаси?

Няма да съм аз. Затова - умри!

И никога пак не се пробуждай! Не искам аз да знам за теб. Заспи отново в ковчега си вековен.
Никога не се пробуждай!

Наранена

Когато откриеш любовта...

Онази, голямата любов,

най-лесно е да се откажеш.

Да я забравиш обаче ти не стига

цял живот дори.

Замисли се, мили мой, кажи ми,

забрави ли ме вече?

Макар и веч да ми е

все едно, искам аз да знам
лъгал ли си ме за всичко ти?
Защо сега любовта ти тъй прекрасна
през онези страшни дни
ми се струва кат лъжа ужасна,

целяща да ме нарани?

Аз помня всяка дума, всеки стон

и лъжите милион.

Аз помня всичко, но не,

не плача. Сама не знам защо.

Къде изчезна светлината

за менe вече тъй непозната?
Тя при тебе си остана,

забравих аз да си я взема..

И сега в душа ми няма плам

и рухвам аз, отново наранена.

Проклятие

Сънищата са много сложно нещо. Не знаеш откъде идват, не знаеш какво значат, мислиш, че са просто плод на въображението ти. Дали?

Според мен сънищата са начина, (рез който подсъзнанието ти намеква нещо, което ще се случи. Подсказват ти да внимаваш, да бъдеш нащрек. Това неминуемо е ужасно, направо пагубно. Защото когато сънуваш нещо подобно ти мислиш за него в продължение на много време. Опитваш се да го проумееш, но как би могъл? Та това е сън, невъзможно е да разбереш какво значи докато не усетиш бича му на гърба си. Ужасно е когато знаеш, че това нещо неминуемо ще се случи по един или друг начин. Майка ми нарича подобни сънища "глупости", но когато тя каже, че нещо е глупост, това значи, че просто е толкова ужасно, че не й се говори за това. Надява се, че ако не сподели с никого, може би ще й се размине. Да, ама няма как.Много хора наричат това "дарба". Но дарбата не е ли, за да те улеснява по някакъв начин? Не трябва ли да използваш дарбата си за нещо добро? Е, как да използвам аз  тази си "дарба"? Или по-скоро проклятие?

Защо проклятие? Ами защото е ужасно да знаеш какво ще ти се случи. Защото е отвратително да знаеш как ще умреш. Да разбираш каква ще е смъртта и на близките ти. Защото е отвратително да видиш края на света два пъти: веднъж в съня си и веднъж със собствените си очи. Това е истинско проклятие.

Лъжи

Сигурна съм, че в живота на всеки човек има момент, в който просто... Всичко изгубва смисъл. Всеки ден се слива с предишния, свързвайки се с утрешния, ако изобщо настъпи. Всичко е сиво, всичко е грозно. Слънце няма, или ако се появи е твърде ярко, твърде горещо. Хората са отблъскващи, заяждат се, присмиват се... Винаги са били такива, просто не го забeлязваме...

Преди виждах щастието в очите на другите, преди чувах смях. Сега обаче виждам цялата фасада. Виждам фалшивите, истерични нотки, виждам как се опитват да прикрият сълзите. Е, понякога не се получава, нали?

Лъжи.. "Всички лъжат. Но всеки си има добра причина."

И аз лъжа. Лъжа когато всеки път на въпроса "как си" отговарям добре. Лъжа всекиго с усмивката си, залъгвам себе си, че не ми пука за теб, че не искам да зная как си, какво правиш... Лъжа, но се налага. Налага се, за да не стигне истината до другите. Лъжа, за да не разбереш какво ми е в действителност. Не че някога ти е пукало...

Живот като моя

Май.. нямам какво да кажа..

Останах безмълвна за пореден път..

Не знам какво да кажа..

Просто.. Това, което се случва с мен е твърде болезнено, твърде жестоко. Не искам да ви въвличам в подобна болка. Защото на никого не пожелавам живот като моя.

Знание

Днес беше просто поредния скучен ден..

Замислих се колко скучно всъщност е да си психолог. Просто защото знаеш всичко, което можеш да разбереш за света, себе си и другите. И цялата мистика, загадъчност и всичко интересно се разбулва. Тогава? Тогава просто няма какво повече да научаваш и започваш да живееш нерадостно, механично.. Като робот, пуснат в света на чувствата. Глупаво е. Доста повече ме привлича сама да узная всичко това. Да наблюдаваш другите, да опознаваш себе си, да виждаш съдбовни грешки, да даваш съвети.. Звучи доста по-привлекателно, нали?

Едно момиче изважда чадър в дъжда и си говори с привлекателното момче да нея. Не сваля усмивката от лицето си. Очите й светят като звезди в тъмна нощ. Вижда се. Отдалече. Тя премята леко коса и вперва очи в неговите. Тя го харесва. Влюбена е. А той? Той се държи на разтояние, сякаш бяга от нея. Той не изпитва същото, но не иска да я нарани. Тялото му е обърнато в другата посока, сякаш гледа дали автобуса идва. Станах свидетел на тази картина за две кратки сеунди. Но въпреки това разбрах какво се крие в душата им. Лесно е. Само се вгледайте и ще забележите. Ще разберете дори повече отколкото някога сте искали да знаете.

Incubus Dreams

There comes a point where you just love someone. Not because they're good, or bad, or anything really. You just love them. It doesn't mean you'll be together forever. It doesn't mean you won't hurt each other. It just means you love them. Sometimes in spite of who they are, and sometimes because of who they are. And you know that they love you, sometimes because of who you are, and sometimes in spite of it."

Идва момент, в който просто обичаш някого. Не защото е добър или лош, или какъвто и да било. Просто го обичаш. Това не означава, че ще бъдете заедно завинаги. Не означава, че няма да се нараните взаимно. Значи само, че го обичаш. Понякога въпреки това, което е, а понякога заради това, което е. И знаеш, че и той те обича, понякога заради това, което си, а друг път въпреки него.

Лоръл К. Хамилтън
Incubus Dreams

Можеш ли?

Можеш ли да ме спреш? Мислиш ли, че просто едно обещание е нещо неоспоримо, нещо, което не може да бъде нарушено? Мислиш ли? Да, може. И ти няма да можеш да ме спреш. Казваш, че ще ти липсвам? Ами ако аз ти кажа, че не ме интересува, както ти не се интересуваш от това какво аз искам? Можеш ли да ме спреш? Как мислиш?

Спомни си всичко, което си казвал, спомни си всички обещания,  които си давал. Не само на мен, на когото и да било. Спази ли поне едно от тях? Поне едно? Аз не помня. Е тогава защо аз да спазвам моите обещания към теб? "Казана дума, хвърлен камък". BULL SHIT!! Разправяйте го т`ва на шапката дето я нямам. Спри ме ако можеш. Как? По телефона? Късмет!

Истини

Какво би ни струвало да кажем истината? Добър въпрос. Но много подмолен. Истината понякога боли. Истината понякога е нереална, нелогична, но е истина. Болезнена и тежка, но накрая остава само тя. Когато вече си оплетен в лъжите си, когато вече няма накъде да бягаш, нямаш друг избор. Освен да кажеш истината. По този  начин понякога печелиш. А понякога губиш. Но трябва да рискуваш. Трябва да опиташ, трябва да го направиш. Просто защото само чрез истината можеш да достигнеш рутината. Можеш да достигнеш душата на човек.

Сега разбирам колко ценна е всъщност истината. Затова и вече ще бъда честна. Няма да крия нищо. Защото разбрах колко струва истината. Цяло едно приятелство. Не, няма да повторя тази грешка. Предпочитам да излея душата си.

Смърт

            Напоследък смъртта се оказа на една крачка от мен. На една ръка разстояние. Ужасно е. Наскоро бях на погребението на най-добрия си приятел.Да ви кажа честно... не го препоръчвам на никого.

            Отидох сама. Нямаше кого да взема със себе си. Трябваха ми около 20 минути, за да намеря мястото. Отпред имаше страшно много хора. Познавах малцина от тях, но там бяха няколко приятелки и отидох при тях. Плачеха неутешимо. Разбирах ги. Прегърнах едната от тях. Беше наистина сърцераздирателно да я гледаш в такова състояние... Тя попринцип бе силно момиче, робиня на забавата, пиенето и безразборното влюбване в неподходящите момчета. Като всеки обикновен тийнейджър. Но под тази маска тя криеше друго. Беше изключително лесно ранима. Сега тя показваше и тази си страна. Беше странно да я гледам така. Идеше ми да се разплача на свой ред. Но все някой трябваше да е силният. Реших, че това изглежда ще бъда само аз.

            Държах се. Тогава приятелката ми просто излезе. Явно не можеше да издържи повече. Разбирах я. Исках и аз да избягам, но реших, че ще го почета. Литургията свърши и всички тръгнахме към отворения ковчег. Бях твърде назад и преди не го бях забелязала. От всякъде се чуваше подсмърчане и сърцераздирателен рев. Как издържах, проливайки само две-три сълзи не мога да ви кажа. Но успях. До мен стоеше госпожата ми по математика. Като че ли само тя остана с мен. През цялото време ме заговаряше, държеше ме да не се разпадна. И аз успях. Докато не видях снимката му. Винаги ще я помня. Беше толкова малък.. Само на 16 години, по дяволите!!! Не трябваше да става това... Но има много неща, които не е трябвало да се случват, нали?

            Разплаках се. Видях другата страна на редицата и там забелязах бившето гадже на най-добрата ми приятелка. Не можах да повярвам! Той плачеше? Нима това коравосърдечно копеленце имаше някакви чувства?!? Никога няма да забравя този ден. Първото погребение, на което отидох. Първият път когато се убедих, че и ледът плаче. Първият път когато се почувствах наистина самотна.

            По-късно прочетох в профила на скърбящата си приятелка. „Видях те. Стоеше там като бляскащ ангел.” Така си беше. И аз го видях. Беше там. Лежеше в кофчега. Не помръдваше. Беше студен като камък. И все пак аз не вярвах. Той ми липсваше. Не можех, отказвах да повярвам, че никога вече нямаше да го видя. Но се налагаше. Прошепнах му тихо през разтреперани устни моето последно „Сбогом” и избягах от църквата. Повече не можех да издържа. Пуснах го да си отиде. Колкото и да не исках. Трябваше.

            Нека почива в мир.

Надежда

Случвало ли ви се е изведнъж да осъзнаете, че сте се озовали по средата на един кръстопът? На мен ми се е случвало. Всъщност точно там се намирам сега. Седя си тук и чакам. Какво чакам? Съдбата? Бъдещето? Или може би смъртта? Сама не зная. Знам просто, че не мога да тръгна на никъде. Още не. Ще трябва да почакам.
Да ви кажа честно, аз цял живот стоя и си чакам. Чакам него, чакам слънцето да изгрее или пък се моля за дъжд... Винаги нещо чакам. Сигурно тогава трябваше да съм свикнала с мисълта, че аз все ще стоя на едно място, чакайки нещо или някого. Е, да, ама не. Писна ми да чакам. А нямам друг избор. Безсилна съм. Безсилието ме убива. Чевствам се като птица в клетка, която няма начин да избяга... Умирам, знаете ли? Хах, оказва се, че ви го повтарям във всяка нова публикация, така че най-вероятно или изобщо сте спрели да ми вярвате или чакате момента, в който ще умра наистина и ще спра да ви занимавам с подобни глупости... Да, и аз очаквам с нетърпение този момент.
Чакам смъртта. Тук, на кръстопътя. Хайде де, ела! Или ме направи щастлива... Изборът е твой. Само не ме оставяй да пускам корени тук, на шосето, защото скоро ще полудея.. Скоро ще умра... Или просто така се надявам.

Перфектния ден

Какъв би бил за вас перфектния ден?

Да отидете на кино с приятели? Изведнъж да се окаже, че учебната година е свършила преждевременно? Ден, прекаран в леглото, пред компютъра, в спане? Да отидете в чужбина? Да спечелите от тотото? Отговорите са различни. Въображението ми не е толкова мащабно, че да мога да опиша всички отговори на въпроса „Какъв би бил за вас перфектния ден?”. Затова ще опиша моята представа.

Знаете ли.. обръщайки се назад сега осъзнавам, че вече съм имала такъв ден. Не бих искала да навлизам в подробностите за него, защото, честно да ви кажа, падам си малко егоист и бих искала да запазя този свещен спомен за себе си.

Два дена прекарани с един страхотен човек, на когото съм дълбоко признателна за всичко. Кое всичко? Сигурно би запитал той. Е, аз бих му отговорила: „Ами.. всичко. Това, че си ми приятел е най-малкото, за което мога да ти благодаря. Всичко останало е още по-хубаво.” На пръв поглед този ден щеше да бъде ужасен. Капки дъжд капеха непрестанно по прозореца ми, небето ме гледаше сърдито, а слънцето ме избягваше. Използвах услугата „Обади се на приятел” или по-точно тогава беше само „Обади се на познат” (приятел, човек, когото ценя много, той стана в последствие). Обадих се, той дойде. Целия ден прекарах с него. Помниш ли чадъра? Помниш ли студа? Аз ги помня. И никога няма да ги забравя, повярвай ми. Защо ли? Защото тогава аз опознах истинската ти същност. Защото с никого преди не бях разговаряла така. Защото, приятелю, това за мен бе перфектния ден(по-точно два дни). Той ще остане завинаги в сърцето ми.

Не, спомена не би могъл да избледнее, защото постоянно си спомням тогавашните ни разговори с искрена, щастлива усмивка. Обаче скоро след това тя бива помрачена. По простата причина, че осъзнавам, че това време мина, че това свърши.. Нищо не е същото както беше преди.

П.П. Още чакам да ми сготвиш шницела, не си мисли, че ще забравя за него!  ;]]

Късмет

Намирали ли сте петаче на улицата? Откривали ли сте четирилистната детелина сред цялата трева? Пресичала ли ви е пътя черна котка?

Бабини деветини? Истини? Може би по  малко и от двете. Какво значение има това?
Какво точно значи думата късмет? Според речника е поредица от чужди действия, носещи ни временно щастие. Ще дам пример.

Да намериш истински приятел. Истински късмет. Аз намерих немалко. И смятам това за истинска благодат. Поименно? Калев, Моньо, Жоро, Лора, Петя, Вени , Светльо и Ани. Това са моите приятели, останалите са просто познати, наистина важни хора за мен или абсолютно безразлични ми хора. Това е.
Какво е приятел за мен? Ще го кажа само с няколко думи.

Моите приятели са най-важното нещо за мен. По-важни от въздуха, водата, светлината. За тях отивам и накрай света. Обичам ги страшно много, бих ги последвала навсякъде.
И нещото, в което се кълна: За вас, приятели, с радост бих дала живота си. Просто за да сте щастливи.
Обичам ви!