Сълзи неизплакани

Нека да вали... Локви от моите сълзи неизплакани. Защото не мога вече да плача. Не виждам смисъл, какво ще постигна с това? Не, това не значи, че не боли. Това значи просто, че вече утешение няма никъде. Нито във сълзите, нито в ебавката с копелето дето се напи на екскурзията или пък смеха на приятелите ми. Да, смея се. Дали? Всъщност последния път когато се усмихнах беше толкова отдавна... Дори не помня какво беше чувството. Скрих се в цигарен дим и аромат на парфюм. Само за да не ме видите. За да не видите как страдам. Нека да вали... В локви от моите сълзи неизплакани.

Болка

Понякога, за да кажа всичко, което искам ми трябват две думи, а понякога цял ден не би ми стигнал. Не искам вече да мисля какво беше, не се обръщай и ти назад, там вече няма нищо. Ти не искаше да си с мене, избора си е твой. Аз ще си остана тук, ти недей да спираш. Макар и да не виждам смисъл, макар и да не чувствам нищо. Да гледам щастието отстрани, да броя тези проклети дни. И до кога? Не зная. Докато някой не ме възроди. Докато някой не ме намери. Жива или мъртва, аз няма да помръдна. Така ще чакам да се върнеш (Господи, та това никога няма да стане!), ще можеш да ме намериш, ти сам знаеш къде. Но ще оставя вратата отворена, може пък друг да влезе през нея още преди теб (Не вярвам! Едва ли!). И тогава? Тогава ще сторя това, което ти стори с мен. Ще продължа напред. Без теб. Без спирка. И без да се обръщам назад, за да видя този ад, в който те оставям. Сам. Посредата на нищото. И ще разбереш какво ми е. А дано тогава спреш да питаш как съм!

Или пък... Ще влезеш ти и аз ще фръкна. Ще скоча в обятията ти, сякаш нищо не е имало, сякаш всичко е както преди. Хах, каква глупачка съм! Преди всичко беше само илюзия, която изчезна когато лампите светнаха отново. Но беше хубаво, признавам. Затова и тук ще си остана. В спомена. В миналото. В радостта. В щастието. В усмивките. В любовта. Защото вече ги няма.

Би било хубаво, но хайде, хайде! Няма да се самозалъгвам пак. Надеждата изчезна, остана празнотата в мен. Макар и да не мога да ти кажа "Сбогом", и вярвам, ти не можеш също, всичко вече мина, остана само болката от спомена. Такава болка не би изчезнала тъй лесно. Такава болка... просто си боли. И край в безкрая си ми ти. И вечна мъгла цари около теб. Но не, не искам вече да разбирам, да стигам аз до теб! Няма да се боря. Ти не искаш, за това и тръгвай. Хайде, бягай! Ако искаш се върни след време... Аз все тука ще си бъда. В тая болка, в този спомен.