Не мога да повярвам. Не мога да го възприема.
И се чувствам така празна, така наранена. Обаче тази рана не е моя. Тази любов също, но аз си я обичам. Тази болка не бива да е в мен, но аз я изпитвам. Сякаш нещо умря в мен, сякаш умрях и аз. За стотен път. Ще си помислите, че трябва да съм свикнала. Така мислех си и аз. Но уви - не е така.
Не ме боли. Но не винаги болката носи смърт. Не винаги смъртта е болка. Не винаги мъртвецът лежи в онзи ковчег под земята.Не винаги има кой да го оплаква, не винаги той е спрял да диша. Моята смърт е различна. Аз съм като празна кутия, запълнена с нищо. Аз съм като птица с пречупени крила. Добре. Тогава ще вървя. Ще ходя по паважа. Сива, грозна и мръсна. Ще правя малките си стъпки, макар нито една от тях да не ми донесе някаква гордост или задоволство. И как би могла? Каквото и да правя, рядко ще изпитвам щастие. Каквато и да бъда, няма да съм доволна от себе си. Сигурно бих попитала "Тогава защо да го правя?", само че винаги има защо. Може би.
А може би не. Но какво от това? Със или без причина, аз няма да се спра. Единственото, което спрях да правя след онзи кратък разговор по телефона... Единственото, което можех да правя тогава бе да плача. И не една тънка сълза се прокрадна в очите ми. Единственото, което си мислех беше "Господи... Сега всичко свърши, нали? Сега вече наистина не съществуваш. Сега вече дори ти се предаде. Време беше.".
Що за бог би носил толкова болка на не едно или две от чедата си? Що за бог не би се интересувал и за миг от чувствата ни? Преди време мислех, че го прави за нещо по-добро, че ни насочва по правия път чрез болка, че така ни отървава от нещата, които в последствие ни стават ненужни. Преди време беше така. Сега вече не. Не смятам, че го прави за това. А и да греша, това ли е най-добрия начин? Как ще разберем правилния път като чрез наказанията си всевишния само ни подтиква да спрем да вървим? Добре, че е Johny Walker. Него всички го обичаме. Но не и Господ.
...
Scarlet.
