Умирам. Отново. Губя. Губя всичко. И скоро ще остана с нищо. Уморих се да се боря с теб, Господи. Уморих се да доказвам, че не си истински. Уморих се да бягам от местата, на които ти лежиш. Уморих се от манията, която загнездваш в сестра ми. Но няма да се противя повече. Уморих се да бъда някого, а не нещо. Сега просто свивам рамене и изсъхвам душевно. Защото някога аз бях роза, но сега остана само пепел. Пепел, която вятъра отвява. И сигурно ще долетя до мястото, на което искам да живея. Но тогава... Тогава вятъра пак ще ме подеме. Ще бъда изгонена, преместена от мястото, на което принадлежи сърцето ми. Но няма проблем. Доста пъти го гонеха от всякъде.
Въздъхвам тежко преди да затворя очи. И виждам мрак. Мрак. И още мрак. Казват, че когато държиш очите си затворени достатъчно дълго, накрая ще започнеш да виждаш светлина. Стоя с часове с очи затворени и чакащи. Чакам светлината или поне смъртта. Но ги няма. Нито едното, нито другото. И тогава... Тогава започвам да си пея докато заспя. Помня смътно как майка ми ми пееше преди. Галеше главата ми и целуваше челото ми преди да излезе. Беше отдавна. Но беше хубаво.
А след това идваше следващия ден. И красотата на нощта изчезваше. Все още е така. Все още живея заради звездите, заради луната, заради песента на щурците. И не мога да спра да ги гледам. Не че очаквам нещо, просто... Просто сигурно някъде там се е скрила уморената ми душа. Няма къде другаде да е. Не остана място, което да не съм преровила.
Но да, разбирам я. И аз бих се отказала. Но не искам да се улеснявам. Цял живот съм живяла в ада. Рая ще ми се стори скучен.
Само проклетото сърце да спре да бие...
И ще получа своята почивка. Ще имам най-после всичко. Ще съм спасена. Избавена. Изпепелена...
Може би дори щастлива. Колко смешно звучи това ...
Somebody .
