Напоследък смъртта се оказа на една крачка от мен. На една ръка разстояние. Ужасно е. Наскоро бях на погребението на най-добрия си приятел.Да ви кажа честно... не го препоръчвам на никого.
Отидох сама. Нямаше кого да взема със себе си. Трябваха ми около 20 минути, за да намеря мястото. Отпред имаше страшно много хора. Познавах малцина от тях, но там бяха няколко приятелки и отидох при тях. Плачеха неутешимо. Разбирах ги. Прегърнах едната от тях. Беше наистина сърцераздирателно да я гледаш в такова състояние... Тя попринцип бе силно момиче, робиня на забавата, пиенето и безразборното влюбване в неподходящите момчета. Като всеки обикновен тийнейджър. Но под тази маска тя криеше друго. Беше изключително лесно ранима. Сега тя показваше и тази си страна. Беше странно да я гледам така. Идеше ми да се разплача на свой ред. Но все някой трябваше да е силният. Реших, че това изглежда ще бъда само аз.
Държах се. Тогава приятелката ми просто излезе. Явно не можеше да издържи повече. Разбирах я. Исках и аз да избягам, но реших, че ще го почета. Литургията свърши и всички тръгнахме към отворения ковчег. Бях твърде назад и преди не го бях забелязала. От всякъде се чуваше подсмърчане и сърцераздирателен рев. Как издържах, проливайки само две-три сълзи не мога да ви кажа. Но успях. До мен стоеше госпожата ми по математика. Като че ли само тя остана с мен. През цялото време ме заговаряше, държеше ме да не се разпадна. И аз успях. Докато не видях снимката му. Винаги ще я помня. Беше толкова малък.. Само на 16 години, по дяволите!!! Не трябваше да става това... Но има много неща, които не е трябвало да се случват, нали?
Разплаках се. Видях другата страна на редицата и там забелязах бившето гадже на най-добрата ми приятелка. Не можах да повярвам! Той плачеше? Нима това коравосърдечно копеленце имаше някакви чувства?!? Никога няма да забравя този ден. Първото погребение, на което отидох. Първият път когато се убедих, че и ледът плаче. Първият път когато се почувствах наистина самотна.
По-късно прочетох в профила на скърбящата си приятелка. „Видях те. Стоеше там като бляскащ ангел.” Така си беше. И аз го видях. Беше там. Лежеше в кофчега. Не помръдваше. Беше студен като камък. И все пак аз не вярвах. Той ми липсваше. Не можех, отказвах да повярвам, че никога вече нямаше да го видя. Но се налагаше. Прошепнах му тихо през разтреперани устни моето последно „Сбогом” и избягах от църквата. Повече не можех да издържа. Пуснах го да си отиде. Колкото и да не исках. Трябваше.
Нека почива в мир.
