Пиратска история

Вечери... Толкова хиляди самотни вечери пропилях в мисли за теб. Толкова хиляди звезди тормозих с желания. А те просто искаха да паднат. Досущ като мен. Искат просто минута спокойствие. Не е приятно да те гледат. Милиарди хора в самотните си вечери да те гледат и да се надяват да паднеш. Започваш да се чувстваш непълноценен, неистински. Сигурно така се чувстват звездите. Като мен.
А ти видя ли поне една звезда, която да пада и да си пожелаеш мен? Минах ли ти изобщо през ума? Мислил ли си някога, че ще стигнем до тук? До едното празно саркофаже, където бяхме заключили сърцата си. Помниш ли? Помниш ли как ги сложихме там заключени, за да не се отделят никога едно от друго? Отделиха се. Много болезнено се отделиха. С писъци и сълзи. С мълнии и дъжд. А нашата причина просто седеше и чакаше. Наслаждаваше се на победата. А след това изчезна. Безследно. Като призрак на някаква омраза. Като лодкар адов. И ни остави тук. В едното никъде.
Стигнах до саркофага, да. Но не смея да го отворя. Седнах тук и не мога да мръдна. Гледам звездите като във всичките си самотни вечери и се моля. Не зная за какво. Може би за щастие. Може би за спокойствие. Не зная. Сама не зная.
А те искам. Толкова много те искам!
Желая мириса на кожата ти. Желая грубите ти целувки. Желая топлите ти прегръдки когато се чувствах сигурна... Желая те. Целия. В мен. До мен. Тук. Желан си. Чакан си...

И сега, когато отварям саркофага...
Мисля си за теб. Мисля си за липсата. Търся спасението. И се надявам да го открия.
Но когато капака е вече повдигнат, осъзнавам, че не си го оставил празен както мислех. Не. Той беше пълен с черна светлина, грееща от твоето сърце. В ръцете си го държа. Като стъкло. Като най-важното нещо на този свят. Няма да го пусна, обещавам. Полагам го на гърдите си и въпреки че не разпознава тялото ми, то се чувства като у дома си. Една сълза се търкулва от бузата ми и среща за първи път суровия свят. Поглеждам сърцето ти отново. Макар и черно като катран, за мен то е най-красивото и светло нещо в целия свят. Прошепвам му тихо: "Бъди мой"  и затварям шепи. Вече не е в ръцете ми. Сега неговото сърце биеше в моите гърди.


А на капака имаше бележка.
Не беше любовно писмо. Беше списък с вечери. Списък със самотните му вечери. И осъзнах, че когато той е бил сам в целия свят, аз съм била точно там - на другия край на света. Тъжна колкото него.

Тинувиел  .

Героиня

"Всеки е някой и винаги ще бъде."

- От поздрав по радиото

Аз не съм виновна за празните си очи. Аз също искам да са пълни с любов и светлина. Аз също искам да живея, а не да се влача като призрак без сянка.

Чувствам се като онези героини от романтичните филми. Филмът свършва там, където започва перфектността. И всички се надяваме да бъдат вечно заедно и нищо да не ги дели. Но кой знае каква е историята? Аз съм от онези послесловни героини. Онези, които са имали всичко. Защото не е здравословно да получиш цялото си щастие наведнъж. Хубаво е да го взимаш бавно, бавно - на лъжички. А не така.

Разхождам се из празната кръгла земя и търся парченцата от сърцето си, разпръснати навсякъде. Защото без светлината си не мога да живея. А часовникът тиктака. Времето ми свършва и задачата ми скоро приключва. Как да сторя немислимото? Върнете ми крилата и ще го сторя! Върнете ми душата и ще успея!
Но не...  Светът взима. А след това дава. Но и него си взима...

Somebody.

Лудост

Искам да стоя точно така. Да не мога да дишам, а сърцето ми да боли. Защото аз цялата съм болка и мъгла. Искам не да забравям. Искам да се откъсвам. Искам да се отдада на собствената си лудост. Искам да разруша всичко и да не оставя никой жив. Омръзна ми да пиша по тези стени. Не остана място от молби и плач. Омръзна ми да намирам сили да продължа. Искам вече да ги нямам. Искам да избягам. Искам да съм никъде. В някоя тъмна стая и да остана насаме с призраците, страховете и личностите вътре в мен. Луда съм, да. Искам да бъда луда. Омръзна ми да съм такава каквато не съм. Омръзна ми да преследвам за капка любов. Омръзна ми да обичам и да бъда необичана. Писна ми да чакам до вратата. Уморих се искам да заспя. Паникьосвам се. Искам да избягам. Искам да не съм тук.

Лудост, лудост, лудост....
Никога не е била толкова силна. Добре, че няма кой да ме види сега. Щеше да пищи и да бяга без глава.
Искам и аз да бягам. От лудост. Да бягам от всичко. Помня всички рани и всички думи... Помня всичко, а не искам да се беше случвало. Случвало ли се е изобщо?

Аз съм птица в нощта. Аз съм шепот в дъжда. Аз съм сянка в деня. Аз съм ничия никаквица. Аз съм едно счупено нищо, запълнено с фалш. Аз съм една проста скица без цвят. Само цигара в уста и мисъл в ума. Аз съм Айнщайн, аз съм Дикенс. Аз не съм себе си и никога не съм била. Аз съм луда писателка с нищо на света. Аз просто чакам отново смъртта.

И все пак я държа. Държа я. Трябва да я удържа.
Защото ако пусна лудостта......

Scarlet.

Love Letter

Това е едно писмо, което никога няма да изпратя. Писмо, което никога няма да прочетеш. Но то е за теб и само за теб.
Искам любовта ти. Отново. Но не желая да е придружена с фанфари и заря. Искам нещо простичко, но красиво. Странно, но добро. Искам светлина под миглите и пеперуди в стомаха, море в мечтите и ръцете ти, около мен. Искам просто да сме влюбени, отново. И всичко да е както преди.

Но чувствата стават спомени. А спомените не се връщат. Грешките се повтарят, а любовта омраза не става. Но ме е обвила носталгия ... Носталгия по едно щастливо време. Далечно, много далечно време. Усмихвам се като си спомня. Рядко ми се случва.
Ти ме прегърна небрежно, а аз легнах в теб. Целуна ме по главата, а после по устните... Скри глава в косите ми и прошепна нещо, което не можах да чуя. Но нямаше и значение. Думите са дим. Те нямат значение. Те не се казват искрено, изкривяват се докато накрая от тях не остане нищо...
И наистина нищо не остана. Само спомени и болка. Благодаря ти за щастието, което ми даде. Иска ми се да бе продължило по-дълго. Но всяка приказка завършва с "Заживели щастливо", така че явно дори в приказките краят не е хубав и за това го режат.
Така че ... продължавам да пия чашата си болка със самота за разредител. А ти... ти бъди щастлив. Без мен. Сигурно и аз някога ще бъда. Не знам. Искам само да знаеш. Обичах те. Преди, сега и всякога. Но всичко се промени. Ние се променихме. И нищо вече няма да е същото ...

Някога твоя,

Аз