Пленника в главата ми

Обичам. И още как. Обичам думата обичам, май и тя ме обича. Особено щом се промъква така. Тихо. Нервно. Нежно. Дополудяващо. Сомнамбулско. Да, от това се плаша. Всичко друго няма значение. Плаша се от собствената си любов. Обичам ли, обичам като луда. Като скитница. Като глупачка. Като мазохист. Правя си кафето и чакам да ми се обади. Зная, че няма да го направи. Никога не го прави.

И все пак чакам. Чакам си парченцето нежност. Той оставяше диря, знаете ли? Оставяше парченца нежност по пътя си. Като безвкусти бонбони ги хвърляше през рамото си, а аз ги събирах, поглъщах ги и живеех, благодарение на тях. Като глупачка. Като домашен любимец. Като никаквица...

Закъснява. Няма бонбони за мен. Няма да правим секс тази вечер. Няма да звънне на вратата и без да пита да нахлуе. В апартамента, в пространството, в устата ми. Няма да ме разтопи. Няма да се самозабравя заради докосването му.
А той всъщност докосва някоя друга. Не съм аз. Не, не отмъщава на мен, съвсем не. Аз съм тази, която изнасилва когато тя го ядоса. Аз съм онази. Отдушника. Втората, която никога няма да бъде първа. Защо?

Та аз го обичам. До забрава.

А знаете ли кое ме плаши най-много?

Той е нереален. Живее единствено в главата ми.

Scarlet  .