Разговор. До болка познат глас. Монолог. Какво казваше? Звучеше като жужене на пчели. Трябваше ли да разбирам? О, да. Загрях.
Това беше той. Говореше ми нещо. Не, не на мен. На някой друг. Обясняваше нещо. Този глас... Мек и едновременно с това някак твърд... Упояващ. Фокусирах вниманието си върху него, но не успях да различа думите. Видях светлина. Посрещна ме едно релефно стъкло. Врата. Натиснах дръжката и две неописуеми очи се впериха в мен. Усетих как ме изгарят. Като въглени. Където попаднат, там изпепеляват. До основи.
Това беше той...
Отворих очи. Тъмнината ме обгърна. Луната любопитно се подаваше през прозореца. Седнах в леглото и се помъчих да уравновеся дишането си.
"Просто сън. Просто сън."
Убеждавах се аз. Опитвах се да се успокоя. Само че една сълза се търкулна по бузата ми. Той беше така реален... И все пак някак далечен. Нямаше как да го достигна.
"Просто сън." Повторих си аз.
Или може би кошмар?
Легнах си отново, обърнах се на една страна. Какво беше за мене той?
Нереален сън? Истински кошмар?
Не.
Просто един недостижим блян.
