Нека бъдем взрив

Докосни ме. Толкова сме близо. Вземи ръката ми. Не се плаши, знаеш, че ще съм с теб. Ще ти поправя кафеварката, сърцето също. Позволи ми само. Позволи ми да забравя всеки белег, всяка рана. Минало не искам, само бъдеще с теб.
Докосни ме. Познаваш ме като петте си пръста. Знаеш целият ми свят.
Докосни ме. Приближи се. Помниш ли как те докосвах? Аз помня само аромата ти. Твоя си, единствен аромат. Помня устните ти, помня им вкуса. Уличната лампа и луната... Само те ни гледаха тогава. Щурците не пееха. Кучетата не смееха да лаят, нищо, че си чужд. Всичко беше затаило дъх. И тогава ме докосна.

Докосни ме пак. Заради цветовете. Цветовете под клепачите ми. Цветовете, които се смесваха с преплетените ни пръсти. Цвета на дрехите ни и най-вече цвета на целувката ни. Незабравим. Опияняващ.
Докосни ме. Светът трепери още, не може да се съживи. Нощта забрави да е тъмна, обагри се с мъгла, окъпа се със светлина. Вятър нямаше. Ни дъжд. Времето чак спря. И ни погледа. Страст такава кога ще види пак то?
Докосни ме. Нека видим как всичко около нас се разпада. Нека пада. Ти си моята опора, аз съм твоята греда. Лесно ли ще бъде? Не. Вечно ли ще е? Едва ли. Но имаме сега. Тук и сега, нека бъдем взрив! Да разрушим всичко, което стои между нас!

Докосни ме. 

Какво ли ще се случи този път?

Тинувиел .