Днес имах избор между много цитати, които исках да приложа към този пост. На ден 58 от депресията ми гледах трите най-добри романтични филма, които съм гледала. Трилогията Before Sunset. Истински шедьоври. Просто е непростимо, че ги гледам чак сега. Толкова много мисли напираха у мен, че ми беше много трудно да ги хвана, да ги запомня, да ги напиша. И сега ми е трудно, хаотично ми е. Ще започна с нещата, които знам.
Имала съм две големи любови, общо пет значими. Била съм с точно 18 мъже и една жена. Ходила съм поне в стотина кръчми из цялата земя. Посетила съм поне 10 държави извън родината. Познавам и съм била приятелка с хора с абсолютно всякакво поприще. Но толкова сама съм се чувствала само веднъж през целия си живот.
Имала съм подобни еднонощия. Веднъж бях в Бургас, за да гледам представлението на най-добрата ми приятелка. Докато седях в ресторант, за да си изчакам автобуса, на масата ми дойде един прекрасен човек. Тази история съм я разказвала тук, няма да се повтарям. Втората обаче ми е по-прясна. Преди две години в любимия ми бар дойде една група италианци. Заговорихме се с тях, весели хора, аз бях отишла сама. Представих се на всички, хванах ги и отидохме в Ялта. Там танцувахме, говорихме навън. Излезнах единият път и ме последва един от испанците, дето най-много ме бройкаше, пък аз си бях харесала някой от приятелите му. Говорихме не помня за какво, ама беше доста интересно. И така, ни в клин, ни в ръкав, темата въобще не беше тази, му казах: "Добре, ако ми кажеш името, ще ти дам да ме целунеш". Ей, виждах как мозъчните му зъбчати колела се въртят на пълни обороти. И попита: "Колко време имам?". Явно беше направил вече план как да се консултира с останалите, ега някой помни. Е, целувахме се, беше хубаво.
Истината е, че съм откачена. До краен предел в рамките на нормалното (това ако го разбрахте, и вие сте откачени). И когато гледах третата част и главния герой й казваше, че тя е абсолютно луда и никой не би я търпял дори шест месеца... Така се познах. Така се познах във всичко на тази героиня... Лъчезарна, откачена, весела, а всъщност мъртва отвътре. Толкова, толкова съм мъртва. Един живот се живее заради хората, зради емоциите, заради взимащите дъха моменти, казват клишетата. Ама аз се чудя трябва ли да им се вярва ако гореспоменатите фактори са дефицитно малко.
"Не те обичам вече". И после тишината кънти като камбаните на Нотр Дам. Тая потресаваща тишина, която носи само тъга и бездни със себе си. Това пък съм го чувала два пъти от всичките си пет връзки. Всеки край е малка смърт без начало. Началото е нещо ново, вълнуващо, неопределено. А това, което следва след тия малки смърти, е липса. Липса на всичко, дори на болка. Имах човекът, който,както и във филма, би ме намерил и направил всичко възможно, за да ме разсмее и връзката да оцелее. Ама тия скандали ни бяха станали ежедневие и нямаше никакъв смисъл и надежда. Още не мога да му кажа сбогом, въпреки че не съм го виждала от повече от два месеца. Надявам се да успея някога.
