И след толкова години... Така и не се научих да не вярвам на мъже. И след толкова години пак крача с разбито сърце. Нали беше различен? Нали беше честен? А не посмя дори да ми го кажеш в очите. Малък си още, все забравям... А така ти се иска да си вече голям... Да можеш да любиш, да обичаш и разлюбваш.. Ама не, не, не, това е само заблуда. Лъжите ти бяха стойностни. Те ме раниха най-много. Лъжите, изречени без пощада, без свян, без да ти мигне окото. И аз, глупавата, повярвах. Повярвах заради чистотата на детската ти душа. И забравих. Забравих, Господи, че децата правят глупави грешки, без изобщо да помислят колко могат да ранят.
И сбогом не ти казах. А трябваше. Трябваше да ти забия шамар. Трябваше да те направя на нищо. На някоя улица в някой квартал. Господи, колко боли... Мисълта, че вече обичаш друг. Че аз съм била нищо и ме замени за ден. Майната ти, нищо че те обичам. Майната ти, нищо че не спирам да плача за теб. Безутешна съм. Безкрайно боляща. И крайно огромна рана съм в момента. Събуждам се всяка сутрин и най-голямото ми щастие за деня са онези две-три минути когато мозъкът ме връща от съня. И няма нищо. Сякаш всичко е наред. Сякаш съм още щастлива. Сякаш има още смисъл. И след миг и те отлитат... Не остава нищо. Само една развалина. Само едно парче месо, което си забравил в хладилника. Мърша, която просто изхвърляш на боклука. Какво по-лесно от това?
Tinuviel .
