I lost my all.

Бях на бойното поле. Загубих всичко, а не спечелих нищо. Търся начин да забравя. И го намирам, но отказвам да го приложа. Защото не искам. Не искам да забравя теб, това, което бях аз и това, което бяхме ние. Но сега тези образи са нереални. В днешния свят трябва да живея без тях. И точно това ще направя. Макар и да е трудно.

И все пак..
Никога няма да забравя. Че си всичко, че съм твоя.
Твоя е онази част от мен, която изчезна отдавна. Твоя е, взимай си я. Вземи сърцето (каквото бе останало от него) и си върви. Аз вече ще бъда друга.

Scarlet  .

Hello, Scarlet ((:

Не.
Аз отдавна спрях да се страхувам от мрака. От там няма да излезе нещо, което да ме нарани. Килера е заключен. Под леглото няма място. Ножа е до главата ми и няма да го поместя. Повече няма да те нападам само с думи, чудовище в моето сърце. Изваждам те на показ. Прави каквото искаш. Мен вече ме няма.

Остана само тя. Само смъртта. И ..
Не.
Тя няма да ви пощади.

Tinuviel  .

"The Circus is Cheaper When It Rains"

"Вероятността да попаднеш на някого, когото искаш да видиш, 

най-често е равно на едно делено на обитателите. 

Но ... дори да се озовете на едно и също място, 

по едно и също време, вероятността да се разминете е над 90%. 

Но и да не се разминете ... 

Няма гаранция, че от това ще излезе нещо."

- Мисия Лондон.

Чувства... Емоции..
Непрестанно се сблъскваме с тях. Наскоро аз опознах едно такова необичайно чувство... Как да ви го обясня, така че да не звучи като обсебване?

Няма да ме разберете ако никога не сте го изпитвали. Да чувстваш непрестанна болка, но да я криеш от самия себе си. Да си уморен, празен от емоции, а всъщност ... всъщност единственото истинско нещо в теб да е емоцията. Единствената радост да е надеждата. Това, което може да стане, но най-вероятно няма. И все пак ... продължаваш да се надяваш. Спираш да се бориш така драматично и пренасяш борбата вътре в себе си. Между онази част от теб, която иска да вие от болка и да умолява и другата - онази, която иска да забрави всички чувства. Получава се нещо, което дори аз не мога да опиша с дума. Получава се една ситуация, при която гледането в една точка е най-успокояващото занимание. Само на мен ли ми звучи като депресия? xD

НЕ. Не е депресия. Това е .. Това е... Едно непроменливо чувство, с което се събуждаш всеки ден и лягаш, обладана, успокоена от него. То е абсолютно пасивно, никога не се засилва. Не се променя и е упорито като магаре. Ти ще станеш друг човек. Ти ще срещнеш нови хора. Но ... това чувство никога няма да те напусне. Точно както не желае да напусне мен.

Чувството на една безкрайна и непроменлива любов, която заравяйки в себе си сякаш подхранвам още повече. Когато изпитам нещо различно - гняв, любопитство, отегчение... Изведнъж, ей така, от нищото се появява един образ.. Твоят образ. Моята любов. Моя живот. Казвали са го много влюбени девойки на своите влюбени или недолюбени половинки, но ... това, което ти казвам аз е истина. Нито една от тях не е преживявала нещо подобно. Всяка успява да загърби миналия. Ще мога и аз. Сигурно. Надявам се. Но това, което знам със сигурност е, че ти си отпечатъка върху сърцето ми, ти си в него и само ти. Ти си всичко ценно, всичко нужно. За да бъда пак аз. А може би не трябва. Може би .. съм създадена за теб. Може би трябваше да те науча на нещо. Точно както ти научи мен. Научи ме .. на това чувство. Научи ме да живея с него, да живея с теб. Чувството, което никога няма да успея да заровя напълно. Чувството, което няма да мога да загърбя и да продължа напред...

В бъдещето...
Ти ще си далеч. Ти няма да си с мен.
Но .. аз ще бъда с теб. Духом, телом ... както искаш. Винаги ще бъда с теб. Ти ме носиш в себе си.

Няма да искаш да ме виждаш на всеки ъгъл. Няма да се чудиш от къде идва моя парфюм. Няма да мислиш за мен, може би. Дори ще ме забравиш напълно някой ден. За мен нищо няма да се промени. Ще продължавам да те обичам, ще продължавам да изпитвам онова чувство Х. Винаги.
Но ... ще дойде момент, в който мен вече няма да има. От много време. А ти ще останеш сам. Сам, макар в пълна къща. И .. тогава, само тогава, може би, най-после ще успееш да ме усетиш. Най-после ще отвориш ограничения от науката си ум и... ще ме чуеш. Поне веднъж.
В този момент ... когато зная, че сме едно цяло, че се намираме на едно и също място в цялата Вселена... Тогава ще ти кажа нещо простичко. Нещо, на което се надявам, че най-после ще повярваш.

" Доказах го. Обичах те. През цялото това време. Завинаги.

Обичам те. И няма да можеш да изтриеш тези думи нито от твоето, нито от моето сърце."

- Тинувиел .

Дори във сънищата нямам те ..

Вървя по път от черни рози и тръните се забиват в стъпалата ми. Не намирам изход, няма и надежда.. А търсех просто всичко и исках невъзможното да стане част от мен. Желаех ти да бъдеш с мен и аз да бъда с теб. Не, не вечно. Кого залъгвам? Да. Да! Вечно. Исках поне да зная, че си с мен. Сега не зная нито какво искам, нито накъде вървя. Препъвам се във всяко камъче и летя сред звездите. Сама като луната, скрита в червена мъгла. Мъгла от рози, мъгла от сълзи и дълбоко скрита болка ...

Пила съм, да. Била съм в компанията на други, да. Нямам какво да крия. Не съм сгрешила, не съм лепнала на любовта лошо име, както излиза. Ние го направихме. Заедно. Хвърляхме кал по нещо красиво.. Заедно го направихме. Създадохме нещо, което дори не можем да унищожим. Не тук, не сега. Казах ти, че ти давам последен шанс и отчаяно се молех да се върнеш, макар да тръгвах аз. Искам да съм с теб, не е лъжа за никой. Вчера танцувах с друг. Черна коса. Висок колкото мен. Евтин одеколон. Кафяви очи. Не. Не е за мен. Говореше непрестанно, а аз исках само да се измъкна. Опитах се да затворя очи и да си представя, че си ти. Зелени очи. Безкрайно висок. И онзи опият, който поднасяше на сетивата ми .. Изтръпвам само като го усетя във въздуха. Оглеждам се, но няма мъже покрай мен ... Просто спомена ... Сякаш си тук, с мен. Затварям очи и се сещам .. Всичко. Не проблясва сълза в ъгълчето на окото ми. Не. Проблясва само една блажена усмивка, породено от един безкрайно красив филм, който не свършва в представите ми.

Накрая му казах:
- Няма нужда.
Погледна ме отгоре до долу, хвана и двете ми ръце и попита:
- Няма ли?
Дори не се поколебах. За миг дори.
- Не.
Пусна ръцете ми и отиде на другата маса.


Не ми натежа. Усетих само едно унищожително желание ти да беше с мен. Поне за миг. Да беше както преди..

Тинувиел   .