Цял месец.
Цял месец.
Цял месец.
Мозъкът ми цикли в това изречение. И не може да се отърси. Потресаващо е. Убийствено е, разбираш ли? Умирам без теб, обвита в тъмна мъгла. Не е метафора. Умирам. Физически и психически. Все по-безнадеждно ми се струва да дишам. Все по-трудно ми е да мисля и творя. Без теб. Без теб няма надежда за мен.
И пак сълзи...
А сякаш бяха изчезнали след теб. Не изчезнаха ли? Не. Теб те няма. Бавно се стичат по лицето ми. Напълват очите ми. Замъгляват преценката ми. А обикновено това правеше ти. Целуваше ме нежно, пълнеше очите ми с любов и замъгляваше останалият свят. Забравям всичко когато съм до теб. В прегръдките ти. Разтапям се като кубче лед. А сега? Сега пак правя локвичка. Този път от сълзи.
Колко различни са тези локвички. Едните - пълни с любов, неизказана радост и огромно щастие. Виждаш ли ги? Как сияят в златно? Блещукат и ти подсказват, че са само за теб. Само за теб... А тези другите? Водите им са черни, тъжни, обагрени с нещастие и болка.
Да. Боли ме. Боли ме когато те няма. Обичам когато си тук. Ужасно е. Ужасно е да живея без теб.
А какво ли ще бъде ако някога ме оставиш?
Tinuviel .
