А за какво си мисля? Не зная. За него, за някой, за тях... Искам да потъна вдън земя и никога повече да не се покажа. Защото ми писна да мисля, писна ми да се съобразявам, писна ми да се усмихвам уж щастливо. Защото не съм! Не съм щастлива! По дяволите, как очаквате да съм, когато съм проклета още откакто се родих? Как? Писна ми. Не искам! Уморих се да се боря. Уморих се да се правя. Всичко, което околните виждат в мен е една фасада, грозна и нереалистична... щастлива. Каквато не съм. В гръдния ми кош има само пепел. Също и стари спомени, останали в главата ми. Омраза, загнездила се в мозъка ми. Убийство, обагрило сънищата ми. Аз вече не съм аз. Вече се чувствам като Смъртта. Няма и глуха за писъците, молбите, сълзите... Омръзна ми да търся причина да живея, да се убеждавам, че има такава, да живея в миналото и да не мисля за бъдещето. Аз не виждам нищо напред. Нищо. Празно пространство. Ден след ден, преминаващи бавно със сиво небе над главата ми.
Погледнах часовника, 22:22ч. "Хайде, пожелай си нещо!" Казах сама на себе си. Зарових се в мозъка си. Какво исках, какво желаех? Нищо. Да бъда сама. И никой да не ме закача. Да се свия в някое тъмно ъгълче и там да си остана, защото няма смисъл да продължавам... да се мъча.
