Анти-герой в собствената си приказка

Тя беше една неразбрана героиня, скрита сред тълпата. Пишеше красиви истории за обикновени човеци. Превръщаше грозното в нещо красиво, а красотата променяше със завидна лекота. Ходеше по улицата бавно, кротко подминаваше хиляди глупци. А за нея светът бе така цветен .. и криеше безброй мечти. Намираше живота красив, макар и леко сив. Но търсеше тя нещо друго, нещо, което вечно й куцукаше и правеше дишането невъзможно. Чудеше се тя защо не може куклата да бъде кукловод, романът да е пътепис, а писателят да е щастлив.

Тя беше една неразбрана героиня, скрита сред тълпата. Изграждаше своята история. Ей така - от тъмата. От нищото правеше нещо. И винаги в окото й блестеше късче нежност като сълза непролята. Напомняше й всичко все за любовта, а все не искаше да си я спомня тя. Не намираше тя нищо смешно в глупавото падане на клоуна. Само тя ли виждаше как под всичкия този грим крие се човек с душа, сърце и разум, може би на всичко той бе готов? Тя се чувстваше някак .. някак празна отвътре. Като пътник без посока или кораб без бряг. Героинята не принадлежеше тук, на теб, на тях, на вас .. Тя беше ничия никога. Своя. Завинаги.

И сякаш не беше от този свят. Сякаш това бе просто спирка. И после, малко по-напред, тя щеше да избледнява все повече докато накрая просто не изчезне. Скрита, впита (а може би убита?). Ще си тръгне все тъй красива. И пак ничия и никога, но поне различна. Просто скица, нарисувана набързо, защрихована едва. Като призрак. Отлитащ всяка сутрин, а вечер - истински, от плът и кръв.

Това. Това беше тя. Едно празно нищо, запълнено с нещо. Изтъкано от щастие и любов. Фалшива за всички, със себе си - истинска. Разбрана от никого, нужна единствено на хартията. Това беше тя. Просто героиня, крачеща едва.

Somebody ..

Always in the Game ;)

В тази игра никой не печели. Всички губим. 

Tinuviel  .

Секундарник

Стоях в стаята. Сама. В пълна къща. Дърпах от цигарата. Тъмнината ..Дима .. Празнота .. Няма нищо. Нищо и никой. Аз. Само аз.

Водката прогаря гърлото ми. Колата помага. Но не, нека да боли! И не спира, не спира....
Не мисля за нищо. Нито за него, нито за онзи, нито за някой, нито за теб. За нищо! Нищо, нищо, нищо!
Аз обичам числото нула. Не се сещам за друг. Нулата е точно като празно пространство, запълнено с нищо. За това я обичам. Защото аз съм нула. Чиста нула. Не мога да дишам, не мога да съществувам без някоя цифра. Остана ли сама, не полудявам, нито чупя маси. Аз руша само себе си. Не обичам злото, за това и мразя да причинявам болка на другите около мен. Но .. какво печеля аз? Не спира да боли. Не спира, не спира и не спира!

Кога ще се науча да живея сама? Кога ще съумея да нямам нужда от никого? Никой няма нужда от мен, защо аз да се хабя за някой? Аз съм като стенния часовник. Куха отвътре, рядко забележима, винаги неразбрана. Кой би помислил, че всяка секунда е едно свиване на онзи лесно раним мускул, снабдяващ тялото ни с кръв?

Искам да си тук. Искам някой да е тук. Няма значение кой. Някой. Някой, който да даде сили на един стенен часовник със счупено стъкло. Защото .. батериите свършват. Защото секундарника скоро ще спре да бие. И тогава какво? Няма на никого да липсва един прост стенен часовник. Той просто е отмервал времето. Но времето е надвило. Няма живот вече в този измервател на времето. Секундарника спира. А сега какво?

Тинувиел .

Усмивка

И си спомням онази мъничка усмивка. Непрестанно. Винаги еднаква, закачлива, дори щастлива ...

Той чакаше. Мен чакаше. И след като ме бе изгонил, попита сладко с широка усмивка и засмени очи:
- Искаш ли да ми подосаждаш малко?
Онази мъничка усмивка, която сега ме обърква толкова много. Нима тя беше само заради мен? Струва ли ми се или очите му светят така само когато ми се усмихне?
Не. Заблуждавам се. Всичко е заблуда. Глупава, неприятна, ужасна заблуда.
"Спри се." Казвам си на ум. "Спри да мечтаеш за глупави неща. Спри да правиш всичко това. Спри се! Разбери, няма щастие на света!"

Но как, защо не мога да се убедя. По дяволите. По дяволите всичко. Отивам да спя. Поне за малко - да се измъкна от света.

Тема ІІ със C.

Тинувиел  . 

Спрях

Не мога да повярвам. Не мога да го възприема.

И се чувствам така празна, така наранена. Обаче тази рана не е моя. Тази любов също, но аз си я обичам. Тази болка не бива да е в мен, но аз я изпитвам. Сякаш нещо умря в мен, сякаш умрях и аз. За стотен път. Ще си помислите, че трябва да съм свикнала. Така мислех си и аз. Но уви - не е така.

Не ме боли. Но не винаги болката носи смърт. Не винаги смъртта е болка. Не винаги мъртвецът лежи в онзи ковчег под земята.Не винаги има кой да го оплаква, не винаги той е спрял да диша. Моята смърт е различна. Аз съм като празна кутия, запълнена с нищо. Аз съм като птица с пречупени крила. Добре. Тогава ще вървя. Ще ходя по паважа. Сива, грозна и мръсна. Ще правя малките си стъпки, макар нито една от тях да не ми донесе някаква гордост или задоволство. И как би могла? Каквото и да правя, рядко ще изпитвам щастие. Каквато и да бъда, няма да съм доволна от себе си. Сигурно бих попитала "Тогава защо да го правя?", само че винаги има защо. Може би.

А може би не. Но какво от това? Със или без причина, аз няма да се спра. Единственото, което спрях да правя след онзи кратък разговор по телефона... Единственото, което можех да правя тогава бе да плача. И не една тънка сълза се прокрадна в очите ми. Единственото, което си мислех беше "Господи... Сега всичко свърши, нали? Сега вече наистина не съществуваш. Сега вече дори ти се предаде. Време беше.".

Що за бог би носил толкова болка на не едно или две от чедата си? Що за бог не би се интересувал и за миг от чувствата ни? Преди време мислех, че го прави за нещо по-добро, че ни насочва по правия път чрез болка, че така ни отървава от нещата, които в последствие ни стават ненужни. Преди време беше така. Сега вече не. Не смятам, че го прави за това. А и да греша, това ли е най-добрия начин? Как ще разберем правилния път като чрез наказанията си всевишния само ни подтиква да спрем да вървим? Добре, че е Johny Walker. Него всички го обичаме. Но не и Господ.

...

Единственото, което спрях да правя след онзи кратък разговор по телефона... Спрях да вярвам.

Scarlet.

Отървете ме от Тинувиел!

Как може един убиец да обича? Все едно на бобовото стъбло да порасне коте. Как може един никой да бъде обичан? Няма човек, който да обича числото нула.

И какво си мислеше ти? Че всичко е прекрасно, че той те забелязва дори? О, Боже мой, аз не вярвам в теб, но помогни ми да се преборя с нея! Ах, защо създал си за най-силно чувство не страха или смелостта, а точно любовта? Защо щом те влезнат в битка в това тяло побеждава вечно "любовта"? Такова нещо няма! Всичко е лъжа.

Лъжа  е и животът, който водя, животът пълен с грях и самота. Мислите, че не са възможни ръка за ръка? Елате да ви разкажа сега! История за един живот, история за един единак. История. Каква хубава дума само! Изпълнена с бледна красота. Всичко е история. А ако не е, ще стане, не се тревожи. "Песимистите сами гонят щастието от живота си. Те забравят какво е щастие докато накрая тялото им спре да разпознава това чувство." Е, и? Така е, да. Кажи ми, страннико, как да не си песимист и все пак да живееш в свят като този?

О, по дяволите, какъв е смисъла? Да пиша това, да правя каквото и да било? Никой не го интересува какво мисля, на никой не му дреме какво става с мен. Защото драматизирам. Не, мили мои, просто казвам нещата както са. Това е драматично, да.

Scarlet.

Да.

И не мога да повярвам. Трудно ми е да го проумея. Не, не е трудно. Невъзможно е. Да подредя всичко както трябва да изглежда. Логично, просто, истинско. Невъзможно е.

Но най-важното е, че ти си истински. Защото аз самата отдавна спрях да бъда каквато бях. Всичко се променя. И аз се промених. Не знам дали мога да кажа, че съм влюбена. Не знам какво мога да кажа. А може би нищо? Имам да кажа толкова много, но от устата си не мога да измъкна и звук. Аз съм просто един спомен. Спомен, живеещ в спомените. От този уикенд, от всичко това.

И не, не знам какво да чувствам. Не, не знам какво да правя. Но се досещам. Иска ми се да обичам. Иска ми се пак да бъда щастлива. И ще преследвам тези цели. Докато мога.

Тинувиел   .

Танцьор

Аз не съм някоя от твоите бездушни играчки, чийто кротки душички взимаш за теб. Аз не съм твоята кукла на конци, която можеш да размяташ колкото искаш. Аз не съм онова меченце в гардероба ти, което можеш да стъпчеш, да хвърляш по стените, а то да си остава все същото. А и да го скъсаш... можеш да го поправиш, нали? Хах. По-скоро не.

Не. Аз ще бъда танцьорка. Ще ти доставя кратко удоволствие и ще си тръгна във вихъра на своя танц. Ще пристъпвам бавно към теб, ще те гледам така, както не те е гледала никоя и после ще танцувам. Ти дори да искаш (макар аз да не мога да повярвам в това) да ме докоснеш, никога няма да ти позволя. Вече не. Гледай. Повече не си заслужил.

Ще пусна подходяща музика, оскъдно облекло .. Ще те гледам в очите и с тях ще питам "Виждаш ли какво изпускаш?". Ще прокарвам ръце по тялото си, ще скачам в чужди прегръдки и с дяволски смях ще поглеждам през рамо, за да видя теб. Как искаш да съм в твоите ръце.. Или може би ми се струва? Добре. Тогава ще дойда при теб. Ще прокарам плавно ръка по гърба ти и няма да свалям погледа си от плячката, ще наблюдавам реакциите ти. Ще се наведа и ще гризна ухото ти, така както правех преди, помниш ли? След това ще седна в скута ти и ще танцувам. Ще танцувам със смъртта (защото на това се обричам, правейки това). Ще танцувам с греха (макар винаги да съм била негова първа позната). Но няма да танцувам с теб. Няма да танцувам с теб докато не си върна всичко.

Искаш ме? Не, скъпи, повече няма да повярвам на тази шибана лъжа. Искаш ли да ти кажа какво искам аз? Искам да върна времето назад. Искам да върна онези хубави чувства в сърцето си, искам да го усещам цяло. Можеш ли, скъпи, можеш ли да ми върнеш това?  И да можеше, нямаше да има значение. Аз вече съм просто един танцьор. Моят танц ще продължи до края на живота ми. Ще взимам различни партньори, ще се понасям с тях. А после ще си тръгвам. От всеки мъж ще тръгвам както тръгна ти от мен. Така дали ще мога да ти го върна някога, съвсем?

Тема първа със С.

Тинувиел  .

Блудница

И пак ще ти държа ръката. И няма да те пусна. Макар да знам, че твоята ръка отдавна в моята не е, макар да не усещам вече топлота - аз винаги ще бъда твоето спасение (макар себе си да не мога да спася), аз ще бъда прегръдка, в която да се стоплиш, аз ще бъда грях, който не можеш да изкупиш.

Аз съм блудница. Блудница в свят на розови мъгли. Свят, повлияван само от добротата, свят недокоснат от тъга. И аз ходя по улиците тежко сякаш нося на врата си верига от олово, защото ми е едно такова тягостно и празно, може би... И душата по пътя ме остави. Наранена твърде много, отказа се от таз съдба. Но аз не мога. Аз ще продължа. Не мога да избягам от този свят, в който аз съм мрака. Не мога да избягам от света, в който ти живееш. Но прости ми - не мога и да не мразя това, че така силно обичам те. Не мога да не мразя свойта слабост. Та що за блудница бих била ако искам само един мъж?

Прости ми, аз оставам. Тук, до теб. Завинаги. Макар и да ме забравиш, макар и да ме заровиш безлично в миналото си, аз оставам. И няма да си тръгна. Ще мъкна своята верига, ще нося спомена в мен. Ще крия всяка влага, предизвикана от теб. И усмивката няма да е истинска, нима надявал си се на това? Не сме ли всички тук актьори с нарисувани лица? "Сбогом" аз не казвам никога, защото съдбата има зла ръка. И не се знае кога съвсем случайно (а може би не) ще те видя отново. Ще си спомня всичко. И ще тъжа. И ще тъжа. И ще тъжа.. Не, не по теб самия. Ще тъжа, че имам още чувства, а бях така добре замръзнала отвътре. Сега трябва да започна всичко от начало. Сега трябва отново да се заледя. И да, ще го направя. И не, пак няма да те оставя. Защото дори до сетния си дъх аз оставям вярна. Точно като куче. От онези - подритваните, от онези, които нямат свобода.

А може би аз, а не друг трябва да ушие моите крила? Добре, любов, ще ги ушия. Не в това проблема е. А че забравих как трябва да летя. Аз съм просто една осакатена грозна и пречупена птица. Аз съм блудница с тежък товар. Да, твоята любов, съкровище. Споменът за твоята любов ме убива. Но аз я ценя. Повече от всичко в света. И не бих я заменила за нищо друго, освен може би за свойта самота.

Тинувиел  .

Only if I could ..

Ако можех да бъда друго същество, щях да бъда птица. Щях да отлетя далеч от тук и никога нямаше да се върна към спомените, градени с любов. Споделени с теб.
Ако можех да бъда риба в морето, щях да преплувам целия океан. Докато не намеря друг като теб или не ме изяде някоя акула ( колко хубаво би било ) .
Ако можех да бъда кобила, щях да тичам докато не умра. Нямаше да позволя на никого да се качи на гърба ми. Освен може би на теб. Но всъщност аз щях да бягам не от друг, а от теб ( или към теб? ) .
Ако можех да бъда язовец, щях да се радвам на тъмнината така както й се радвам и сега. Щях да съм щастлива, че не виждам лъжовната светлина, която така и не се появява в края на тунела. Щях да се свия в недрата на земята, щях да въздъхна и никога повече нямаше да се покажа над земята.

Този свят не е мой, той не е създаден за мен. Има твърде много болка, твърде много самота. А може би създадена съм точно за това? Вечно да бъда сама, да търся нещо, което не съществува, нещо, което не ще намеря нивга?

Ако можех, щях да бъда еднодневка. Така щях да се радвам на живота, щях да ценя всяка минута и на края да въздъхна уморено върху своите яйца.
Ако можех, щях да бъда твоята кутия с цигари. Щеше да крадеш по малко от душата ми, но щях да бъда винаги в устата ти. Щях да усещам влажните ти целувки и да им се наслаждавам както вярващ се наслаждава на сутрешната си молитва. А накрая ти щеше да ме стъпчеш с крак или да ме загасиш в пепелника. Накрая, когато от душата ми не остане нищо ( та нали ти го взе? ), ти ще захвърлиш обвивката в някоя кофа за боклук (или на масата в някое кафе? Ще ме дадеш на някой друг, за да те отърве най-после от мен?). Щом не съм полезна, значи ненужна съм ти, нали?
Ако можех... Мисля, че най много бих искала... Ако можех щях да бъда сребърна висулка. Онази, окачена на твоята шия. Щеше да ме носиш всякога, да бъда непрестанно с теб. И тайничко нощем щях да се промъквам до сърцето ти. Щях да притъпявам болката си. И да бъда поне за малко сигурна, че аз, а не друга е легнала на твоето сърце.

Тинувиел  .

Оставете ме.

Остави ме. Сама. Сама с болката. Остави раните ми, не можеш да ги поправиш, остави ме. Остави ме! Нищо не можеш да направиш. И аз не мога. И не искам. Остави ме, мамка му, остави ме!

Аз не те заслужавах, а и ти не заслужаваше да бъдеш с мен. Времето не ни стигна. Времето не е за теб и мен. Времето не е за никой. И аз не съм. Аз трябва да съм ничия. Защото ще погубя всички ви. Спасявай се. Спасявай се от онази луда, която не може да се контролира. Бягай. Защото чудовището в мен е живо. И се крие зад тази красива усмивка.

Бягай.

Остави ме!

Не е в теб. В мен е. Не знаеш какво е. Махай се! Не ме разбираш. Нищо не знаеш, няма и да ти кажа. Не, стой. Не ме оставяй! Не мога да се боря сама.

То ще те надвие.

Но трябва да го спася! Поне него да спася от това!

Ще надвие и него. Остави го.

Точно така. Остави ме. Оставете ме. Всички. Няма спасение за мен. Вече не. Махайте се. Спасете си шибания живот, който живеете. Не знаете какво е. То  ще умре с мен. Аз ще го контролирам. Оставете ме. Оставете ме!

Никой няма да пострада. Лудата съм аз. Така трябва да бъде. Затварям душата си в клетка. В клетката на звяра - него вече го няма там. Той вече е мен.

Scarlet  .

Не, не и не

Не зная дали някога ще успея да поправя нещата. Не зная кога сълзите ще спрат да парят в очите ми, непредизвикани от нищо. Не зная до кога ще ги крия и колко ще издържи моята сила. Да, сигурно ще погледна на някого в живота ми както гледах на теб. Но той няма да си ти. Избутвам всеки спомен, пронизващ съзнанието ми. Искам да те изтикам от там, искам да те забравя. Искрено го искам! Но не мога. Не искам да забравям каква бях. Не искам да бъда момиче без минало, особено ако ти си част от него. Преживявам всеки момент, преглъщам горчилката и запазвам мислите си за своята самота. Така ги разглеждам на спокойствие с усмивка и блеснали очи.

Надявам се да си щастлив. Искрено се надявам на това. Поне единия от двама ни трябва да е, нали?

Tinuviel .

I lost my all.

Бях на бойното поле. Загубих всичко, а не спечелих нищо. Търся начин да забравя. И го намирам, но отказвам да го приложа. Защото не искам. Не искам да забравя теб, това, което бях аз и това, което бяхме ние. Но сега тези образи са нереални. В днешния свят трябва да живея без тях. И точно това ще направя. Макар и да е трудно.

И все пак..
Никога няма да забравя. Че си всичко, че съм твоя.
Твоя е онази част от мен, която изчезна отдавна. Твоя е, взимай си я. Вземи сърцето (каквото бе останало от него) и си върви. Аз вече ще бъда друга.

Scarlet  .

Hello, Scarlet ((:

Не.
Аз отдавна спрях да се страхувам от мрака. От там няма да излезе нещо, което да ме нарани. Килера е заключен. Под леглото няма място. Ножа е до главата ми и няма да го поместя. Повече няма да те нападам само с думи, чудовище в моето сърце. Изваждам те на показ. Прави каквото искаш. Мен вече ме няма.

Остана само тя. Само смъртта. И ..
Не.
Тя няма да ви пощади.

Tinuviel  .

"The Circus is Cheaper When It Rains"

"Вероятността да попаднеш на някого, когото искаш да видиш, 

най-често е равно на едно делено на обитателите. 

Но ... дори да се озовете на едно и също място, 

по едно и също време, вероятността да се разминете е над 90%. 

Но и да не се разминете ... 

Няма гаранция, че от това ще излезе нещо."

- Мисия Лондон.

Чувства... Емоции..
Непрестанно се сблъскваме с тях. Наскоро аз опознах едно такова необичайно чувство... Как да ви го обясня, така че да не звучи като обсебване?

Няма да ме разберете ако никога не сте го изпитвали. Да чувстваш непрестанна болка, но да я криеш от самия себе си. Да си уморен, празен от емоции, а всъщност ... всъщност единственото истинско нещо в теб да е емоцията. Единствената радост да е надеждата. Това, което може да стане, но най-вероятно няма. И все пак ... продължаваш да се надяваш. Спираш да се бориш така драматично и пренасяш борбата вътре в себе си. Между онази част от теб, която иска да вие от болка и да умолява и другата - онази, която иска да забрави всички чувства. Получава се нещо, което дори аз не мога да опиша с дума. Получава се една ситуация, при която гледането в една точка е най-успокояващото занимание. Само на мен ли ми звучи като депресия? xD

НЕ. Не е депресия. Това е .. Това е... Едно непроменливо чувство, с което се събуждаш всеки ден и лягаш, обладана, успокоена от него. То е абсолютно пасивно, никога не се засилва. Не се променя и е упорито като магаре. Ти ще станеш друг човек. Ти ще срещнеш нови хора. Но ... това чувство никога няма да те напусне. Точно както не желае да напусне мен.

Чувството на една безкрайна и непроменлива любов, която заравяйки в себе си сякаш подхранвам още повече. Когато изпитам нещо различно - гняв, любопитство, отегчение... Изведнъж, ей така, от нищото се появява един образ.. Твоят образ. Моята любов. Моя живот. Казвали са го много влюбени девойки на своите влюбени или недолюбени половинки, но ... това, което ти казвам аз е истина. Нито една от тях не е преживявала нещо подобно. Всяка успява да загърби миналия. Ще мога и аз. Сигурно. Надявам се. Но това, което знам със сигурност е, че ти си отпечатъка върху сърцето ми, ти си в него и само ти. Ти си всичко ценно, всичко нужно. За да бъда пак аз. А може би не трябва. Може би .. съм създадена за теб. Може би трябваше да те науча на нещо. Точно както ти научи мен. Научи ме .. на това чувство. Научи ме да живея с него, да живея с теб. Чувството, което никога няма да успея да заровя напълно. Чувството, което няма да мога да загърбя и да продължа напред...

В бъдещето...
Ти ще си далеч. Ти няма да си с мен.
Но .. аз ще бъда с теб. Духом, телом ... както искаш. Винаги ще бъда с теб. Ти ме носиш в себе си.

Няма да искаш да ме виждаш на всеки ъгъл. Няма да се чудиш от къде идва моя парфюм. Няма да мислиш за мен, може би. Дори ще ме забравиш напълно някой ден. За мен нищо няма да се промени. Ще продължавам да те обичам, ще продължавам да изпитвам онова чувство Х. Винаги.
Но ... ще дойде момент, в който мен вече няма да има. От много време. А ти ще останеш сам. Сам, макар в пълна къща. И .. тогава, само тогава, може би, най-после ще успееш да ме усетиш. Най-после ще отвориш ограничения от науката си ум и... ще ме чуеш. Поне веднъж.
В този момент ... когато зная, че сме едно цяло, че се намираме на едно и също място в цялата Вселена... Тогава ще ти кажа нещо простичко. Нещо, на което се надявам, че най-после ще повярваш.

" Доказах го. Обичах те. През цялото това време. Завинаги.

Обичам те. И няма да можеш да изтриеш тези думи нито от твоето, нито от моето сърце."

- Тинувиел .

Дори във сънищата нямам те ..

Вървя по път от черни рози и тръните се забиват в стъпалата ми. Не намирам изход, няма и надежда.. А търсех просто всичко и исках невъзможното да стане част от мен. Желаех ти да бъдеш с мен и аз да бъда с теб. Не, не вечно. Кого залъгвам? Да. Да! Вечно. Исках поне да зная, че си с мен. Сега не зная нито какво искам, нито накъде вървя. Препъвам се във всяко камъче и летя сред звездите. Сама като луната, скрита в червена мъгла. Мъгла от рози, мъгла от сълзи и дълбоко скрита болка ...

Пила съм, да. Била съм в компанията на други, да. Нямам какво да крия. Не съм сгрешила, не съм лепнала на любовта лошо име, както излиза. Ние го направихме. Заедно. Хвърляхме кал по нещо красиво.. Заедно го направихме. Създадохме нещо, което дори не можем да унищожим. Не тук, не сега. Казах ти, че ти давам последен шанс и отчаяно се молех да се върнеш, макар да тръгвах аз. Искам да съм с теб, не е лъжа за никой. Вчера танцувах с друг. Черна коса. Висок колкото мен. Евтин одеколон. Кафяви очи. Не. Не е за мен. Говореше непрестанно, а аз исках само да се измъкна. Опитах се да затворя очи и да си представя, че си ти. Зелени очи. Безкрайно висок. И онзи опият, който поднасяше на сетивата ми .. Изтръпвам само като го усетя във въздуха. Оглеждам се, но няма мъже покрай мен ... Просто спомена ... Сякаш си тук, с мен. Затварям очи и се сещам .. Всичко. Не проблясва сълза в ъгълчето на окото ми. Не. Проблясва само една блажена усмивка, породено от един безкрайно красив филм, който не свършва в представите ми.

Накрая му казах:
- Няма нужда.
Погледна ме отгоре до долу, хвана и двете ми ръце и попита:
- Няма ли?
Дори не се поколебах. За миг дори.
- Не.
Пусна ръцете ми и отиде на другата маса.


Не ми натежа. Усетих само едно унищожително желание ти да беше с мен. Поне за миг. Да беше както преди..

Тинувиел   .

Love never fails ?

Ти не си и никога няма да бъдеш някой, когото притежавам. Ти не би и никога няма да ме поискаш отново. Избра лесния път. Този, по който няма да те боли, поне не и дълго.

И въпреки всичко ... Ти си онзи, който ще искам. Във всеки мъж ще търся част от теб. И ще се разочаровам, че това не си ти. Сигурно ще намеря друг. Сигурно ще му казвам същите неща, които казвах и на теб. Но разликата е там, че казвайки ги на следващия... Те няма да са истина.

Дадох ти всичко . Ти си моят свят.

Тинувиел  .

Аз отново ..

"Това хапче ще ги убие. Тези от заподозрените, които го глътнат са онези, които са ни били верни."

Колко просто, нали? Само че, макар верни, те ще бъдат унищожени. Без възможност да се върнат обратно в този свят. Напълно ги разбирам. Знаете ли какво е чувството? Да си някъде, а всъщност да си никъде? Да искаш да се върнеш, но онова последно "Сбогом" така да тежи в паметта ти, че да е като огромен знак "STOP"? Всеки път когато се разколебавам, когато се изкушавам да опитам отново, да се боря... Разума ме спира и изолира сърцето ми ... Знаете ли какво е да заровиш чувствата си там, където няма да можеш да ги достигнеш колкото и да искаш? Знаете ли какво е да ти се реве, но да си казваш: "За нищо на света! Ти си силна!"?

С  лице от камък крача сега. Без сърце, без свян, без посока и бряг .. Изгубена в безкрая, неспособна дори да отрони сълза..
Явно хората са прави. Всяка истина се посреща с недоверие. Изпатих си от това. Твърде много. Глътнах хапчето. Унищожена съм завинаги. Доволен ли си сега? Едва ли. И дори след това .. доверие ми нямаш никакво ..

Тинувиел  .

Назад ..

Когато погледна назад .. виждам какво съм загубила. Изпуснах. Изпуснах много. Но не съжалявам. За нищо. Не съжалявам по една единствена причина: Всичко, което съм изгубила ме е отвело до теб.

Всички грешки, които допуснах... Платих си ги сама. Не живея чужд живот, това не е баналната история. Помня всичко. Всеки миг, всяка дума .. Най-малките подробности. Едно незабравимо лято. Едно лято, което ми донесе и болка, и щастие. Но най-вече: донесе ми безкрайно много любов.

Когато погледна назад .. виждам всички хора, които съм отблъснала, а не е трябвало. Колко много от тях съм можела да даря с щастие. „Щастието е единственото нещо, което можем да раздаваме дори когато не го притежаваме.” Когато говоря така .. в главата ми изниква въпроса: Съжаляваш ли? Замислям се за по-малко от миг и си казвам: „Не. Аз направих своя избор. Другите нямат значение.”

Зная колко егоистично звучи. Повярвайте ми, наистина е егоистично. Но.. аз съм човек, който след няколко твърде сурови урока, след цялата преживяна болка, се научава да обръща внимание и на най-малките неща, да ги къта в съзнанието си и да се моли съдбата да не отнеме големите неща от живота му.

Помня всяка усмивка, която съм подарявала.. Всяка усмивка, която съм причинявала .. Няма нищо по-безценно от това.
Помня всяка минута, която прекарах с теб. Помня всичко, което си ми казвал. Помня всичките пъти, когато съм изглеждала глупава, непохватна и дори неадекватна. Започвам да се смея щом се сетя, плесвам се по челото и си казвам: "По дяволите, наистина ли ..?" Иска ми се да върна времето назад, и да променя това, което не е наред, но след това осъзнавам, че без тези тъпи моменти.. нещата няма да са същите. А аз ги искам такива, каквито са. Защото макар да сме далеч .. чувствата не се променят. Можеш да промениш живота си, името си, но не и чувствата си. Те остават такива, каквито винаги са били.

И... Когато погледна назад, най-яркото нещо, което виждам е момента, в който ми казваш "Обичам те". Най-незабравимите мигове от живота ми.. винаги са били свързани с теб.

Тинувиел  .

"Няма попътен вятър за онзи, който не знае накъде да тръгне."

Трудно е да търсиш път когато вече си изгубил всичко. И посока, и време, и място.. Докато не ти остане нищо. Нито дори останките от онова туптящо сърце, стояло дълго в гърдите ти, нито любовта, която е пълнела очите ти... А те сега са пълни само със сълзи. Спомени прогарят ума ти, въздишки изпълват душата ти. Свиваш се в един ъгъл и просто не спираш. Все някой ще победи. Или смъртта, или онази вечна самота, която изпитва човекът, който остава сам завинаги.

Вкусвам бавно горчивата реалност. Наливаш ми я бавно ти. Първоначално забързано, припряно докато не се напълни чашата. След това поднасяш я към устните ми плавно, позволяваш ми да опитам аз вкуса. Поглъшам я на едри глътки с последна надеждица останала - да се удавя в нея, да умра и да се свършва. Знаеш това, нали? Как да залича тез сълзи на скрита болка? Как мога да се правя на силна когато слабата е надделяла? Казват "Ще те боли седмица, месец.. После всичко ще отмине, ще намериш друг.. Стига се прави." А колко слепи всъщност са те.. А как не познават дори частица от мен.. Аз не страдам никога за никой. Освен ако не е нещо истинско и силно. Като нож в гърдите. Нож с меко острие.. Оставя белези, а дори и не усещаш как.

Седмица? Месец?! Ела пак тогава. Върни се и попитай как съм. Аз ще ти отвърна, че съм добре. Ще те уверя, че всичко е наред при мен. Но истина ли е това? Най-голямата лъжа. Ела пак тогава. Да си поговорим. Само че знай - ще разговаряш с труп. Носи единайсет бели рози и една червена. Сложи я в средата. Точно тъй, малко по в ляво. Там, където сред белотата имаше едно сърце. Там, където сега има само кръв и болка.

Тишина. Не, не е мълчание това.. А колко липсва ми това мълчание сега. Колко пъти стоял си ей така - без да кажеш нищо в нощта? Помниш ли? Аз да. Помня как разбирах всяка дума, неизречена макар. Знаех аз какво тежи ти, радва те, вълнува те.. А когато не доумявах, просто питах тихо: "За какво си мислиш?".

...

Ох, обърках пътя отново. Не, не натам исках аз да тръгна! Не, не назад към миналото. Тогаз? Напред! Напред! Не! Ще се изгубя. Няма я ръката, показваща ми вярната посока. Няма ги очите, които ме изпълваха с любов и надежди, оказали се после празни. Клатя се напред.. назад.. Накъде? Към теб ме все влече. Но как? Как когато ти тъй реши - отиде си, нали? ..
Да. Точно така. Назад. Назад във времето. Назад когато бях щастлива. Назад когато бях с теб.

Няма да ти кажа "Съжалявам". Няма за какво. Освен, че нищо не скрих от теб. Освен, че казах ти всичко.
Няма да ти кажа "Прости ми." Недей. Аз не съм сгрешила. Прав си може би и ти. Прошка май не трябва ни нали? Тогава какво ни трябва, ми кажи?
Други две думи ще изрека.Други две думи, в които ще скрия своето сърце. Дали ще го познаеш ти? Твое си е, винаги помни.
Две думи, изпълнени с тъга. Две думи, крити в продължение на дни. "Обичам те."
Само теб. Това е! Разбери.

Тинувиел   .

"Не може да е истина."

Повтарям си го непрестанно и се надявам някога да го повярвам. Кажи ми, че греша. Развикай ми се! Покажи ми, че ти пука! Кажи ми, че ме искаш. Спори с мен, удари ме дори! Целуни ме грубо, покажи ми, че съм само твоя.

Не искам друг. Само теб. Но е сякаш ти не искаш мен..

Тинувиел   .

There was nobody else .

"  She didn't understand what it was like to be filled with a love so strong that it made your chest ache - a love you could only feel and not express. Keeping love buried was a lot like keeping anger pent up, I'd learned. It just ate you up inside untill you wanted to scream or kick something.  "

~ ~  "Shadow Kiss" .

Не ме съди. Не смей да ми държиш сметка. Особено след като ми причини толкова болка. Нямаш представа какво е. Нямаш.

А дори не се опита да разбереш..

Тинувиел   .

 http://youtu.be/f0T3WAbU6tg  за теб, Аlice

Моята летаргия .

Спомням си как преди години тя седеше и гледаше монитора. Линии описваха екрана в такт с мебодията. Просто зяпаше в една точка. Спомням си. Спомням си добре. Не помня какво й казах. Не помня как реагира. Помня само как я прегърнах. Силно. А тя не реагира. Както не реагирам и аз.

Моята летаргия сега.

Не. Не сега. Не си отивай. Никога. Не. Не. Не. Не..
Искам да крещя! Но нямам глас дори да шептя. Бърша бузата си и гледам странно сълзата. Откога не бях се виждала да плача.. От кога не бях вкусвала соленият им вкус... Тъжа. Но го крия. И все пак никой не го забелязва. Аз и не искам. Не искам въпросите ви. Не искам съжалението или "разбирането" ви. Не можете да го изживеете като мен.

Плача.

"Кой е умрял?"

Никой. Никой. Никой! Не. Не сега..

Не искам помощ. Не искам нищо. Искам само самота. Искам да го преживея сама. Ще изляза довечера и ще потичам. Ще тичам докато умра. Да. Точно така. Ще тичам. С всички сили. Само да избягам. Само да не чувствам повече надвисващата над мене самота.

Моята летаргия.

Притъпявам интуицията си. Грешиш! Не е така. Той ще е добре. Всичко е наред. Грешиш!
Или само ми се иска..
Няма да кажа "Сбогом". На ничии гроб няма да хвърлям четен брой цветя. Балона отлетя. А феите все така ги няма. Измамници! А обещаха.. Каза ми. Каза ми реката. Прошепна тихо тя, че мъката е неизбежна и мене винаги ще следва ме тъга. Не можела да измие болката тя. Не можела да прикрие с водите си солената ми сълза. Дори ярко червеното не можело да притъпи кръвоизлива в очите ми. Треперя. А е лято. Рисувам сърце с черен химикал. Поне да имам едно на листче, тъй като моето разбива се отново. Леко. Бавно. Незабелязано. А и без туй бе крехко..

Моята летария. Моята съдба. Моята тъга.

Mortuus   .

Пет думи

Кажи ми пет думи и аз ще ти разкажа история. Кажи ми пет думи и ще ти покажа колко много неща крият те. Не е нужно да са свързани, не е нужно да добавяш някакъв смисъл у тях. Просто кажи каквото ти хрумне и слушай.

За да разбереш нечия болка, нечия тревога, достатъчно е да погледнеш в чуждите очи. Не трябва да мърдам устните си. Ти сам разбираш. Не трябва да ти казвам. Ти знаеш. Не трябва да помръдна дори, за да осъзнаеш какво чувствам. Защото в гърдите ти властват същите чувства. Седим в тишината, разказваме истории, а никой не чува нито звук.

Truly Madly Deeply.. in Love

Затварям очи. Не е нужно. Усещам те. Макар теб да те няма. Зная какво чувстваш в момента. Зная, защото и аз го чувствам. Намирам се на хиляди километри от теб. Далече, далече... Но усещам, че мислиш за мен. Усещам, че ми пращаш любов и мъничко тъга. Отварям клепки отново и поглеждам нагоре. Дръпвам от цигарата си и се усмихвам блажено. Звездите.. Звездите светят по-ярко от всякога. Гледам ги, а те трепкат, сякаш знаят как се чувствам. Сякаш ми показват, че се радват за мен. Че най-после съм щастлива. Блещукат силно, заслепяващо дори.. Тази вечер те светят за теб. За мен. За нас. Мънички сълзи на радост се прокрадват в ъгълчетата на очите ми.

"Обичам те." - прошепвам в нощта аз. Не го казвам на себе си. На теб. Усмихвам се щастливо през сълзи и поглеждам към пръстена гравиран с "truly...madly..deeply" и добавям in love.

Goodbye Doesn't Always Mean Forever

Сядаш до мен и ме целуваш. За довиждане, нали? Знам какво опитваш се да кажеш с устни. "Извинявай. Разбери ме." Не, не мога. Не и сега. Оставям те да ме целунеш, но само толкова. Отдръпвам се, макар да няма на къде. Ядосана съм. Разсърдена може би не, но доста ядосана. Дърпам от третата под ред цигара и гледам в една проклета точка. Ако хвърлях огньове с очи, бих направила дупка в стената.Отделена от теб дърпам отново. Усещам как устната ми трепери. От яд? От тъга? Не зная... Задържах ръка, за да прикрия треперенето. 

- Чао. - казваш ти и задържаш очите си върху моите. Не те поглеждам дори. Не искам. Чакаш да ти отговоря, но не мога. Вдигам ръка за довиждане и продължавам с това, което правех - пуша като невротичка и гледам като подпалвачка. Ти си тръгваш. Чувам гласа ти отвън. Не те изпращам. Сам знаеш къде е вратата. 

И все пак.. някъде дълбоко в мен се надявам, че това "Чао" само за мен е изглеждало като завинаги.

Love is all around me

Вечерта на 25 март 2011 година. Целувам те горещо. Цяла вечер танцувам сама. А ти пиеш. Но не мога да ти устоя. Сменят песента. Целувам те. Сядам, изпивам едно питие. Гледаш ме, а аз ставам пак. Парчето свършва. Целувам те. Да знаеш само колко много те обичам! .. Започва бавна песен. Ти ми подаваш ръка и ме каниш на танц. Непохватна съм, настъпвам те. Съжалявам, съжалявам... Досега съм танцувала само с един доста по-пълничък мъж (баща ми), така че нямам добър тренинг. Замазваш непохватността ми с целувка. Не сме единствени. Любовта е навсякъде покрай мен, на дансинга. Не е ли красиво? Толкова щастие, толкова обич, събрана на едно място. Песента свършва, а ние още танцуваме. Ние още се целуваме. И така ще останем завинаги...

Don't wanna miss a thing

Започва тази песен. Стоиш си седнал и гледаш другите, които танцуват. "Майната му", може би казваш си ти и ми подаваш ръка. 

- Един танц? - казваш с меден глас. Примамващ, дяволит.. Сякаш ще ме отведеш в ада. Няма значение - и там съм била. Не искам да  изпускам нищо. Ще отида с теб на край света. Само стой така.Дръж ръката ми и не ме изпускай никога от очи. Изкушавай ме, давай ми по малко и после бягай. Обичай ме, не ме забравяй. Бъди с мен и в ада, и в рая. Ще бъде трудно да ме обичаш. Но не се отказвай. Просто помни, че аз те обичам. Пей в ухото ми както правиш сега, когато танцуваме. Пей в ухото ми, дръж ме така. Не ме пускай никога. Прегърни ме. Обичай ме. Tака както те обичам и аз. Дръж ме силно, за да не пропуснеш нищо...

Пет думи.

Пет думи разказват история или просто всичко ми напомня за теб?

Тинувиел   .

Забавно ми е

" - Ех, много съм гадна.

- Ти винаги си била гадна.

- Старая се."

Честно ли? Обичам да съм желана. Обичам да съм желана и да искам само един. И да лъжа, да залъгвам, че искам нещо повече от тях.. Не не искам. Искам само него. И го имам. И аз съм негова. Не ваша. Не обща. Само негова.

Говорете каквото искате. Гледайте ме така. Не ми влияете. Пускам моят номер и оставате много на сухо, много разочаровани, много обидени, но следващият път тичащи при мен отново. Гадно ли е? Гадно ли е да бъдете залъгвани и после преебани? Добре дошли в моя свят. Колелото се върти. Помниш ли как те исках? Как ти се молих? Беше много отдавна. Мина повече от година? Помниш ли, а? Чувстваш ли го сега? Как е да бъдеш отблъснат? Приятно, нали? Е, за теб може би не, но за мен е като душевен оргазъм. Да виждам как ме гледаш с този поглед. Да гледам как трепериш от яд и как се проклинаш на глас. Няма да стане. Не. Изпусна влака, сладък :))

I will burn you up. 

Just to see you in pain. Just to hear you screamin' my name.

Scarlet.

Dark Alice..

"Пак ли тръгнах след Белия Заек?
Пак ли в дупката скочих сама...
Пак съм станала толкова малка,
че не мога да стигна ключа...
По-добре е...Когато пораствам
от сълзите си правя морета.
И ми става горчиво и тясно
на земята. И малко - в сърцето.
Вече имам дванайсет дузини
от усмихнати чеширски котки.
Но не зная как да премина
зад вратата, скрила Живота.
И се лутам в Света Наобратно,
и се спъвам във чудеса...
И си вярвам, че там ме очаква
един влюбен във мен
Луд Шапкар."

~~  Отново на Caribiana .

Friends? Not now.

Това, което наистина исках да кажа с тази усмивка е "Майната ти".

Никога не съм мислела, че да ви бъде гадно ще ми носи такова огромно удоволствие. Никога не съм си представяла това. Никога не съм мислела, че ще ти го кажа. Не и на теб. Само че вече започна да ми омръзва. Няма да ти го кажа в лицето. Просто защото много ти дължа.

А колко пъти съм прегръщала болката. А колко пъти съм крила сълзите. Сълзите, които ти дори не видя. Само заради щастието в очите ти. От днес ти обръщам гръб. Не, ще ти се издължа, не се тревожи, няма да останеш с пръст в уста. Само че от днес си забранявам да те съжалявам. От днес си забранявам да се натъжавам заради теб. Вече няма да е същото. Всичко се промени.

Няма да изляза да копая гроба с теб. Ако паднеш и ти, ще съм ти много благодарна. Не и останалия свят. Само аз ли виждам как ловко се извърташ и с кеф забиваш ножове в гърба ми? Само аз ли виждам кръвта, останала по пода? От рани, нанесени от теб.

Не те мразя. Не зная какво чувствам. Зная само че ми омръзна да се боря с теб. Отказвам се. Но не казвам "Сбогом". Само прошепвам, ридаейки:
- Спри, остави ме сама.

Тинувиел.

Вратите

Не си мъртъв. Просто чезнеш.
Не си студен, просто се затваряш. Затваряш се в себе си, но усещаш нещастието и мизерията на света. Затваряш грешните врати. Отвори ги за тези, които те ценят най-много. Нямаш си и на представа колко много ще спечелиш по този начин. Не си сам. Не си отритнат. Целиш се високо. И успяваш по един или друг начин. Само че успеха ли е всичко? Не забравяш ли нещо?

Познавам те неотдавна, но не и от скоро. Достатъчни ми бяха два дена, за да видя какъв си отвътре. Какво криеш и какво показваш на всеки. Аз съм един от онези, на които им стискаше да проникнат отвътре. Влязохме ти под кожата и няма да излезем. Не и докато си жив. А ти не си мъртъв. Не си студен. Просто ти харесва да си такъв. Но знам, че там някъде в теб живее малка частица от онова радостно човече, което познавам бегло. Помня твоята "розова" страна. Недей да я криеш, не е срамна, не е грозна. Точно обратното.

Дори и да не го осъзнаеш сега, след време ще схванеш. Ще видиш истината. И ще се изпълниш със съжаление. Не трябва така. Не прави грешката от сега. Отвори се. Отвори се за мен, за всичките си приятели, за любовта.. И забрави останалото. Тръшни вратата на нещастието. Тръшни вратата на всички шитни в живота ти. Ако се държиш за нас, ние ще те измъкнем от калта. По един или друг начин. Само отвори нашата врата.

 "А колкото до "разбития живот", според мен разбит живот е само онзи, чието развитие е спряно."

~ ~ Оскар Уайлд

Тинувиел.

Как ще издържа?

Студенина. Лъхаше от теб. Целуваше ме сякаш ти беше задължение. Държеше ръката ми сякаш държиш телефона си.
Знам, че издребнявам. Знам, че драматизирам. Знам, че всеки си има такива моменти.
Само че мислех, че повече няма да видя локвичка от сълзите си. Не мислех, че може да боли така. Не мислех, че така ще прекараме последната си вечер заедно. Не мислех, че пак ще умирам сама в тъмнината. Не мислех, че отново ще треперя в нечии ръце. Не от студ, а от страх, породен от разчупването на сърцето ми. Страх ме е, че може да стане. Страх ме е, че мога да те изгубя. Днес си тук, утре те няма.. Не зная какво ще стане утре. Не зная и как ще издържа. Без теб. Без очите ти, казващи "Обичам те" само с един погле. Без ръцете ти, шаващи по тялото ми. Без сърцето ми, горящо в пламъци заради теб. Останах празна. Вътре няма нищо. Само хиляди разбъркани парченца мен. А ти винаги си бил единственият, който ги подрежда и ставам цяла. Винаги беше ти. Моят спасител. Моят ангел-пазител.

А сега те няма...
Сега съм само аз. Срещу света. Зная, че дори и да падна, ти ще си там, за да ме хванеш. Но дали ще успееш да стигнеш навреме? Дали няма да успееш да хванеш нещо вече мъртво? Защото аз умирам. Бавно и мъчително. Без теб. Сама.

Сключвам пръсти и си спомням как доскоро това правеше твоята ръка. Поглеждам очите си в огледалото и си спомням как доскоро там имаше пламъчета от любов. За теб.  Изморявам се, губя смисъла на живота. На крачка от смъртта... Осъзнавам, че смисълът винаги си ти. Макар и заобиколена от нерадости, забулена в мрак и изгубена в тъгата си, винаги смисълът си ти. Заради теб още дишам. Заради теб още търпя. Просто защото не мога да ти го причиня. Нито на теб, нито на мен.

И все пак.. Месец и една седмица.

Как ще издържа?

Тинувиел   .

Те

Тя отвори очи. Пое си въздух дълбоко. Още беше зашеметена. Устата й беше пресъхнала. Тъмнината я беше обгърнала. Оставаше сляпа и не казваше нищо. Само дишаше тежко. Усещаше тялото му. Притискаше я до себе си. В мрака намери устните й и ги целуна страстно. Някой беше потропал на вратата. Сепна се. Но той я върна в мислите, които не й оставяха мира.

Насочи се към слабото й място. Заигра по тялото й с език. Замъгли мислите й. Не можеше да прави нищо друго освен да му се наслаждава. Всяко негово движение й носеше наслада. Потръпваше, а не й беше студено. Харесваше й - не криеше. Шептеше безсилно "Спри..", а искаше да каже точно обратното. И той разбираше това. Променяше ритъма, целуваше я навсякъде, караше кожата й да настръхва..

Точно там, в неговите ръце, тя започна да се променя. Превръщаше се в нещо по-възвишено и съвършено. Изпитваше чувства, ненаподобяващи други до сега. Изгаряше цялата. Сърцето й гореше в пламъци. За първи път огъня не я прогаряше както цигарата прогаря лист хартия. Този път пламъчетата нежно галеха лицето й, гъделичкаха сърцето и заиграваха душата. Ставаше опасно. Но тя не искаше да спре. Нито той. Човекът, когото беше търсила цял живот без да разбира това.
Винаги можеше да го изгуби. Тя знаеше това. Ето защо не го пускаше. Наслаждаваше се на всеки един момент, който прекарваше с него. Изпитваше наслада само щом видеше блесналите му очи. Защото знаеше, че блестят за нея. Въпреки че не разбираше защо. Това умът й така и не побра..

Изминаха почти два месеца. А тя изобщо не усети.
Научи се да обича. Така както бе обичала преди. Да, беше пречупена. Да, продължаваше да чезне понякога. Но не като преди. Сега виждаше бледа светлинка. Сега виждаше него. Този, който я спасяваше от всяко зло, а дори не осъзнаваше това.

Тя заби нокти в гърба му. Не искаше да го пуска, защото оставеше ли я, този път душата й нямаше да може да се спаси. Проскимтя едва чуто. Той я целуна още по-горещо, прегърна я силно и се отдръпна.
Тя отвори очи. Пое си въздух дълбоко. Още беше зашеметена. Устата й беше пресъхнала...

Отвориха вратата и излязоха в студената нощ. Тя го изчака пред вратата. Търпение. Той заключи. Сигурност. Тя го хвана за ръката. Привързаност. Той беше толкова горещ, че я затопли въпреки късия й ръкав. Топлота. Тя му се усмихна и закрачиха по улицата. Щастие.
- Липсваше ми. - каза той.
Любов.

Имаха всичко на света. И останаха така - хванати за ръка. Колкото и далеч да бяха, намираха пътя един към друг. Каквото и да ставаше, оставаха заедно. Влюбваха се отново и отново един в друг. И всеки път беше като за първи. Както никога преди...

Тинувиел   .

Окована

Наближавам. Малко остана.
Повтарям си го непрестанно. Само че не е сигурно. Не се знае. Мразя относителността. Мразя несигурността. Искам да знам какво ще правя в събота. Искам да бъда там където искам на именния си ден. Защо тогава всичко трябва да се обърква в последния момент? А нищо не зависи от мен. Нищо не зависи от мен...

Мразя това. Мразя да стоя със скръстени ръце и да нямам какво да направя. Да не мога да си мръдна пръста, парализирана от безсилие... Чувствали ли сте го? Важното е да го чувстваш.
Ама като го почувстваш? Като почувстваш колко зле е устроено всичко за теб? Като видиш как се стараеш, как драпаш нагоре, а пак се оказваш отдолу? Знаете ли това чувство? Най-вероятно. Не съм единствената, на която й е трудно. Прекалено трудно... Такъв е света. Твърде суров. Твърде суров за мен. Твърде суров за вас.. Никой не е добре. Защото сме устроени да искаме всичко. Особено ако не можем да го имаме. Аз мога да го имам. Просто никой не ми позволява да го спечеля. Дали е защото не  го заслужавам? Кой решава това? Който и да е, да дойде, бих поспорила с него.

И пак окована в оковите изконни,

стои на върха на кулата..

Завързана за вечността,

скрита от света.

Тинувиел   .

Щрак.

Апатия и гняв. Апатия и гняв. Огън изгаря ме отвътре и не - не е от любов.
Дали ако си повтарям непрестанно "Не ми пука за никого" това ще се превърне в истина? Затварям очи, не искам да гледам. Запушвам уши - не искам да слушам. Бягам, а вие все с мене сте. Чувам гласовете ви, смеха ви, присмеха... Виждам усмивките, сякаш дяволски...

Не. Няма да ме засегнете пак. Демона съм аз.
Искам да заболи. Не мен. Болка достатъчно изтърпях. Искам да заболи. Искам да виждам молба в очите ви, да чувам сълзите ви. Писна ми аз да съм добрата и да крия чудовището в мен. Писна ми да се съсипвам само заради чуждо щастие. Искам да гледам как изгаряте бавно. Искам да видя как пълзите, как се мъчите.

Детинщина? Добре.

Щрак. Щрак.

Чувате ли този звук? 

Щрак. Щрак. 

Не смея? Сигурни ли сте? Добре.

Този път ще разберете - Демона съм аз. 

Щрак. 

Scarlet   .

Цял месец

Цял месец.

Цял месец.

Цял месец.

Мозъкът ми цикли в това изречение. И не може да се отърси. Потресаващо е. Убийствено е, разбираш ли? Умирам без теб, обвита в тъмна мъгла. Не е метафора. Умирам. Физически и психически. Все по-безнадеждно ми се струва да дишам. Все по-трудно ми е да мисля и творя. Без теб. Без теб няма надежда за мен.

И пак сълзи...
А сякаш бяха изчезнали след теб. Не изчезнаха ли? Не. Теб те няма. Бавно се стичат по лицето ми. Напълват очите ми. Замъгляват преценката ми. А обикновено това правеше ти. Целуваше ме нежно,  пълнеше очите ми с любов и замъгляваше останалият свят. Забравям всичко когато съм до теб. В прегръдките ти. Разтапям се като кубче лед. А сега? Сега пак правя локвичка. Този път от сълзи.

Колко различни са тези локвички. Едните - пълни с любов, неизказана радост и огромно щастие. Виждаш ли ги? Как сияят в златно? Блещукат и ти подсказват, че са само за теб. Само за теб... А тези другите? Водите им са черни, тъжни, обагрени с нещастие и болка.
Да. Боли ме. Боли ме когато те няма. Обичам когато си тук. Ужасно е. Ужасно е да живея без теб.

А какво ли ще бъде ако някога ме оставиш?

Tinuviel   .

Свят

Търся думите. Точните думи, с които да опиша всичко, което се случва в мен. Трия и пренаписвам думи от много време насам.

Зная, че през тези две седмици всяка фибра от тялото ми крещеше "Липсваш ми. Липсваш ми. Липсваш ми." Така е. Липсваше ми. И все още те няма.




Бях пред катедралата в Мюнхен. Мислех за теб. Ако беше с мен пак нямаше да се спи. Но пък щеше да си оплътнявам времето с далеч по-приятни неща.
Бях пред къщата на Жулиета. Написах името ти на стената. Оградих го със сърце и запечатах любовта си там. Изложих я пред света. И тя ще си остане все така искрена и непомрачавана.
Бях на Средиземноморието. Седях на кея и в шума на морето различавах твоя глас. Гледах звездите и ти пращах любов. Сълзите ми се сляха с морето. Те бяха от обич, радост и малко от самота. Оставих ги там, отидох на пясъка и издълбах имената ни. Заедно. Точно там.

Където и да отидех, ти беше навсякъде. С когото и да бях, теб те нямаше. Но те усещах. Знаех, че си далеч, но те усещах с мен. Земята е голяма. Има много неща да се видят, да се преживеят. И въпреки това, ти си оставаш най-ценното нещо в целия свят.

Tinuviel   .

Бъдеще

Все пак не спирам да сравнявам прединото със сегашното време. Зная, грешно е. Зная, искам да забравя всичко онова, но.. това, което беше преди, сега ми изглежда така наивно - като спомен, гледан през криво огледало. 

Дали съм по-щастлива? Дали съм по-нещастна? Не зная, не мога да кажа. Само че този път съм сигурна. Сигурна в едно по-хубаво бъдеще, изпълнено с лоши моменти, засенчвани от добрите. 

Тинувиел   .

Не знам

Колкото повече се питам как да разбирам всичко това, какво да правя, какво да мисля, какво да чувствам, толкова повече в главата ми блeщукат двете думички: Не знам.

Че коя съм аз?
От къде да знам?
Няма да се тормозя да търся отговори на шибаните въпроси.

"- Колкото повече се старая, толкова повече всичко рухва около мен.

- Тогава остави го да си рухне."

~  "Повелителят на конете"

Точно това смятам да направя. 

Какво ще стане нататък?

Не знам и не ме интересува. Каквото стане - стане, каквото не стане - не стане.

Просто се пускам по течението. Повече няма да гледам през малката дупка към бъдещето.

Тинувиел   .

Отново

А никога не го бе правил за мен.. 
Излъгана. Отново.

Тинувиел   .

Минало

Парченца минало пак се лепят по моето днес. Не, няма да направя това пъзел. Не, няма да сглобя миналото, слепяйки ръбчетата и заглаждайки неравностите. Няма да превърна всичко това в мое настояще.
Защо все нещо ми напомня за преди? Нищо случайно няма, казват. Знам, убедена съм в това. Как тогава да разбирам опитите за пробиване на миналото ми? Ще направя всичко, само да не излезе от шкафа. Да, всичко, което се е случило ме е направило такава каквато съм. Ами ако не искам да съм това, което съм? Ами ако искам да съм друга? Искам да изтрия всичко. Абсолютно всичко. Сигурно ви е трудно да го разберете. Затова и се опитвате да ме убедите, че миналото е нещо ценно. За мен не е. То представлява всичко, което не искам да преживея отново, и всичко, което не искам да си спомням. Никога.
Само да можех да забравя...

Да имах крила, щях да отлетя там, където миналото не може да ме стигне. Да имах свобода, щях да избягам далече. Да имах надежди, щях да се моля никога повече да не преживявам подобни неща. Искайки всичко това, за стотен път си повтарям, че това е само началото и ще става по-зле. 

Защо ли тази мисъл не ме успокоява?

Тинувиел   .

Едно момиченце

А някога имаше едно момиченце. Смяташе, че "всяко момиче може да бъде принцеса" и вярваше глупашки в това. Стоеше в привидно светла мъгла, не виждаше света. Виждаше само доброто около нея, а злото забравяше моментално. Нямаше тревоги, но имаше болка. Светът й бе изграден само от усмивки, обшити от фалшиво щастие и вина. Чувстваше се виновна за всичко, което се случваше около нея. А не беше тя. Не беше тя..

Изведнъж придойде вятър и разгони мъглата. Тя не разбра как стана. Промяната настъпи така плавно, че не забеляза. Издигна се? Пропадна? По малко и от двете. Всеки живот има възходи и падения. И все пак дойде един ден, в който тя се запита "Какво правя аз? Какво съм аз?"
Момичето тръсна глава, проясни съзнанието си и се огледа. Видя мизерията. Видя липсата на себеуважение. Видя страха от отблъскване. Видя фалша. Видя колко празен е света. Видя мъката и болката около себе си.
И заплака.
Какво друго можеше да направи? Зарови лице в шепички и просто заплака. Сама. Никой не я видя. Нито пък се заинтересува. А сякаш винаги е било така. Просто проклетата мъгла.
Направи океан от сълзи и изведнъж се окопити. Замисли се какво ще постигне с плач. Това ли решаваше всичко? Не. Съвсем не. Откри един гласец в главата си. После станаха много.
- Недей да страдаш, не си заслужава.
- Затвори се за света, така е най-добре.
- Светът е твой! Ти не си принцеса. Ти си кралица.

Момиченцето се спря на тази мисъл. Не беше ли нейния свят наистина неин и не беше ли тя кралицата?
Изправи се. Избърса сълзите. Скри тъгата дълбоко в сърцето си, очерняйки същината му. Откри лицето, вдигна глава и гордо тръгна напред. Тя беше кралицата. И никой не можеше да й каже друго.

Може би това е част от душевното израстване на всеки човек. Сигурно с всеки от вас е било така и тя знаеше това. Само че за нея беше нещо специално. За нея това беше Денят, в който всичко хубаво на този свят бавно започна да губи смисъл, изчезвайки с мъглата.

А някога тя беше едно момиченце..

..   Tinuviel   ..

Майната ви

Да си мислиш, че познаваш някой.. Колкото и време да прекараш с него никога, абсолютно никога няма да го опознаеш до край. Няма значение колко сте си близки, колко сте еднакви и така нататък. Ние никого не познаваме. Ние не познаваме дори себе си. 

А да разбереш, че хората, които си смятал за най-ценни и всичко си давал за тях са просто долни разгонени путчици е разочароващо. 

Всички пътища водят до разочарованието, казват. Смятах, че тези два не са за натам. Грешка.
А така главоломно да ми паднете в очите..

..   Tinuviel   ..

Ето ви пак тъпата дебилщина на човечеството. Отново забелязвам как всеки (включително и аз) обикновено възприема света по свой си начин, през своя поглед. Казвайки нещо, разказвача придава смисъл, който никой друг не може да разбере. И въпреки това, всяка история слушателя сравнява със своя живот и своята гледна точка. Почти винаги греши.

Тинувиел   .

Далеч

" I am selfish, impatient and little insecure. I make mistakes, I am out of control and at times hard to handle. But if you can't handle me at my worst, then you sure as hell don't deserve me at my best."

- - Merilyn Monroe

Виждаш всичките ми недостатъци. Никога не се опитвам да ги прикрия. Аз съм непохватна, на моменти обичам да драматизирам, не обичам да изпъквам, не мога да танцувам, но пък се кълчотя без да ми пука, имам нужда от помощ, но мразя да го признавам. Нестабилна съм, странна, имаща хиляди маски, които ти все пак успя да разбиеш. Знаеш всичките ми недостатъци. И ме приемаш така. 

Имам хиляди правила. Само че ти си изключение от всяко едно.

С всяко твое движение по тялото ми ти махаш част от щита на сърцето ми. Топлите ти ръце бродят по мен, а аз изгарям, но не мога да спра. Виждам - не можеш и ти. Задъхваме се. Само от една целувка. Ами ако последва още? 

Не се крием. Че защо? В стаята има други хора, гледат ни, обсъждат ни, но някак си изобщо не чувам техните гласове. Съсредоточена съм върху теб. Върху чувството, върху страстта, с която ме палиш. Притисни ме към теб. Направи го трудно. Трудно да спрем. Опасно да продължим. Ти най-добре знаеш как.

Може би стана твърде бързо? Трябваше да протакаме? Хм.. Времето няма значение. Нищо няма значение. Само ти и аз. Сами на този свят.Ей ти го и Раят..!

Изведнъж настъпи неловко мълчание. Пука ли ми? Не. Онзи си тръгна, не можа да понесе всичко това. Лошо. Пука ли ми? По дяволите, не. Щастлива съм. Не искам никой да помрачава това. Не съм му обещавала нищо, не съм му длъжна. Искам друг. Искам друг, който ще ми даде всичко, което не съм получавала до сега. А ти го правиш. И то по какъв начин..

Сякаш съм дрогирана. Не зная къде съм, зная само какво правя. Отказвам. Със замъглено съзнание. С много малко останал здрав разум в главата.

До къде ще стигнем? Къде ще ме отведеш? Далече, много далече. Далеч от света, далеч от спомените, далеч от болката.

В твоите прегръдки.

Тинувиел   .

Стъкло

Стъклото се чупи. Не може да бъде поправено. Пропуква се бавно, цепнатина плъзва по повърхността и цялостта се нарушава.
Стъклото се чупи. Чупи се в мен. Нежно разрязва кожата ми, а от там бликва кръв. Съвсем плавно и методично. Чувствам как затопля замръзналите ми мускули, как сякаш с всеки разрез отбелязва колко малко живот ми остава.
Стъклото се чупи. И с него умира светлината. Погива от самота. Угасва, разлива маслото и край.
Стъклото се счупи. Фенерът падна. И всичко свърши. Не зная на къде да вървя. На ляво? На дясно? Пътеката е отъпкана, но пък нощта е тъмна. Мрака ме обгърна плътно, каза ми, че всичко ще бъде наред и ще ме пази. Така ли е всъщност?

Лягам на поляната с онези, тъжните цветя. А може би това е само трева? Не. Цветята не са там. Те са някъде скрити дълбоко в мен. Красиви червени лалета. Прости, обикновени, но пък красиви, неповторими. Сега за тях е мрак и не искат да растат. Студено им е. И скоро ще умрат.
А слънцето? Дали ще дойде то?

Не. Стъклото се счупи. Границата изчезна. Границата между живота и смъртта.

На къде да продължа сега?

Тинувиел   .

Мечтател

А бях мечтател..
Спомням си колко хиляди пъти си представях перфектните ситуации, точните думи, невероятните усещания.. Ефекта на твърде многото книги. Спомням си колко глупави и съвсем невъзможни неща съм си представяла. Сега, гледайки назад, те са адски наивни и маловажни. А тогава бяха всичко..

Защо сега не мога да правя това? Нещо бе пречупено в мен, нещо промени всичко. Осъзнах, че мечтите и вълненията от съвсем, съвсем незначителните неща са само за децата. А малко или много аз вече не съм дете. И като че ли никога не съм била точно такава..

"Young girls hope all sorts of foolish things, Sayuri. Hopes are like hair ornaments. Girls wanna wear too many of them. When they become old women they look silly wearing even one."

-- Memoirs of a Geisha, Arthur Golden

Разбирате ли, мечтите са за мечтателя. Те са нещо лично, нещо съкровено и задължително неизпълнимо. Докато не се превърне в реалност. Мечтател не е онзи, който иска всичко на света. Мечтател е онзи, който желае това, което му се струва, че няма начин да има. Всичко зависи от силата на желанието му. Ако вярва в мечтите си, ако ги преследва до последния си дъх, все някога те може би (може би!) ще се превърнат в реалност. Мечтите са 10% достатъчно силно желание и вяра, и 90% действие по осъществяването им. Нищо на този свят не може да стане точно по начина, по който го искаме. За това и много хора се отказват. "В деня, в който разбереш, че мечтите ти не могат да бъдат реалност, е деня, в който вече си мъртъв."(-Amaranth.) 

Сега сигурно се предполага, че трябва да завърша с нещо от сорта на "Давайте само напред с вдигната нагоре глава, и очи, впити само в мечти ви, които все някога ще станат реалност, само и само да се постараете достатъчно." Да, сигурно щях да завърша с нещо такова ако наистина мислех тези думи. Обаче мечтите са хубаво нещо докато не осъзнаем, че са невъзможни. Аз го осъзнавах неведнъж до сега. За това и накрая се отказах. Уморих се от погубвани надежди и пропиляни желания. Така е по-лесно. Предпочитам да не живея в приказката, в която смятах, че се намирам. Живота не е приказка. Нека да става каквото ще. Аз ще го преживея с много алкохол в кръвта и цигарен дим в дробовете. Просто ще чакам всичко да отмине. Както си му е реда.

Защото някога бях мечтател. Някога бях кралица, гледаща гордо замъка си. Сега останах, за да защитавам само руините. И да чакам някакво спасение. Без надежди, без мечти. Само със собствените си изчерпващи се сили и малката армия от бойци, която не ме предава.

А някога бях мечтател... Сега съм просто поредния реалист.

Тинувиел   .