Ако знаеше на половина това, което чувствах, щеше да видиш колко фалшива е тази скапана и толкова пъти преправяна усмивка. Щеше да забележиш колко труден е всъщност живота ми и колко неестествено се държа, как се боря със самата себе си, как едва се сдържам да не се развикам, защото това е, което искам - да викам. Да викам докато някой не ме чуе (което едва ли някога ще стане).
Ако можеше да погледнеш в душата ми, нямаше да си мислиш, че съм истинска царица на драмата. "В чувствата на оня, когото сме спрели да обичаме винаги има нещо смешно." Какво съм виновна аз за това? Не съм аз онази, която драматизира. Просто зависи от гледната точка. Жалко, че не можеш да погледнеш и през моята.
Това е всъщност и проблема на повечето хора в днешния свят. Просто се ограничават от собственото си мислене. Техният живот е най-скапан, техните проблеми са най-големи, а всъщност и други хора страдат толкова, че дори и повече. Но е трудно да видим техните болки. Просто така сме устроени. Въпреки че това е ужасно грешно и "неетично".
А знаеш ли кое е най-забавното според мен? Че все още обичам когато драматизираш. Това е малко странно, нали?
Зная, че не съм единствената, която страда така. Зная, че на света има поне един човек, който върши същото, което върша и аз. Зная, че в момента не съм единствената, която гледа как собствения й замък бавно и болезнено се разпада. Тухла по тухла.
Тинувиел .
