Спрях

Не мога да повярвам. Не мога да го възприема.

И се чувствам така празна, така наранена. Обаче тази рана не е моя. Тази любов също, но аз си я обичам. Тази болка не бива да е в мен, но аз я изпитвам. Сякаш нещо умря в мен, сякаш умрях и аз. За стотен път. Ще си помислите, че трябва да съм свикнала. Така мислех си и аз. Но уви - не е така.

Не ме боли. Но не винаги болката носи смърт. Не винаги смъртта е болка. Не винаги мъртвецът лежи в онзи ковчег под земята.Не винаги има кой да го оплаква, не винаги той е спрял да диша. Моята смърт е различна. Аз съм като празна кутия, запълнена с нищо. Аз съм като птица с пречупени крила. Добре. Тогава ще вървя. Ще ходя по паважа. Сива, грозна и мръсна. Ще правя малките си стъпки, макар нито една от тях да не ми донесе някаква гордост или задоволство. И как би могла? Каквото и да правя, рядко ще изпитвам щастие. Каквато и да бъда, няма да съм доволна от себе си. Сигурно бих попитала "Тогава защо да го правя?", само че винаги има защо. Може би.

А може би не. Но какво от това? Със или без причина, аз няма да се спра. Единственото, което спрях да правя след онзи кратък разговор по телефона... Единственото, което можех да правя тогава бе да плача. И не една тънка сълза се прокрадна в очите ми. Единственото, което си мислех беше "Господи... Сега всичко свърши, нали? Сега вече наистина не съществуваш. Сега вече дори ти се предаде. Време беше.".

Що за бог би носил толкова болка на не едно или две от чедата си? Що за бог не би се интересувал и за миг от чувствата ни? Преди време мислех, че го прави за нещо по-добро, че ни насочва по правия път чрез болка, че така ни отървава от нещата, които в последствие ни стават ненужни. Преди време беше така. Сега вече не. Не смятам, че го прави за това. А и да греша, това ли е най-добрия начин? Как ще разберем правилния път като чрез наказанията си всевишния само ни подтиква да спрем да вървим? Добре, че е Johny Walker. Него всички го обичаме. Но не и Господ.

...

Единственото, което спрях да правя след онзи кратък разговор по телефона... Спрях да вярвам.

Scarlet.

Отървете ме от Тинувиел!

Как може един убиец да обича? Все едно на бобовото стъбло да порасне коте. Как може един никой да бъде обичан? Няма човек, който да обича числото нула.

И какво си мислеше ти? Че всичко е прекрасно, че той те забелязва дори? О, Боже мой, аз не вярвам в теб, но помогни ми да се преборя с нея! Ах, защо създал си за най-силно чувство не страха или смелостта, а точно любовта? Защо щом те влезнат в битка в това тяло побеждава вечно "любовта"? Такова нещо няма! Всичко е лъжа.

Лъжа  е и животът, който водя, животът пълен с грях и самота. Мислите, че не са възможни ръка за ръка? Елате да ви разкажа сега! История за един живот, история за един единак. История. Каква хубава дума само! Изпълнена с бледна красота. Всичко е история. А ако не е, ще стане, не се тревожи. "Песимистите сами гонят щастието от живота си. Те забравят какво е щастие докато накрая тялото им спре да разпознава това чувство." Е, и? Така е, да. Кажи ми, страннико, как да не си песимист и все пак да живееш в свят като този?

О, по дяволите, какъв е смисъла? Да пиша това, да правя каквото и да било? Никой не го интересува какво мисля, на никой не му дреме какво става с мен. Защото драматизирам. Не, мили мои, просто казвам нещата както са. Това е драматично, да.

Scarlet.

Да.

И не мога да повярвам. Трудно ми е да го проумея. Не, не е трудно. Невъзможно е. Да подредя всичко както трябва да изглежда. Логично, просто, истинско. Невъзможно е.

Но най-важното е, че ти си истински. Защото аз самата отдавна спрях да бъда каквато бях. Всичко се променя. И аз се промених. Не знам дали мога да кажа, че съм влюбена. Не знам какво мога да кажа. А може би нищо? Имам да кажа толкова много, но от устата си не мога да измъкна и звук. Аз съм просто един спомен. Спомен, живеещ в спомените. От този уикенд, от всичко това.

И не, не знам какво да чувствам. Не, не знам какво да правя. Но се досещам. Иска ми се да обичам. Иска ми се пак да бъда щастлива. И ще преследвам тези цели. Докато мога.

Тинувиел   .

Танцьор

Аз не съм някоя от твоите бездушни играчки, чийто кротки душички взимаш за теб. Аз не съм твоята кукла на конци, която можеш да размяташ колкото искаш. Аз не съм онова меченце в гардероба ти, което можеш да стъпчеш, да хвърляш по стените, а то да си остава все същото. А и да го скъсаш... можеш да го поправиш, нали? Хах. По-скоро не.

Не. Аз ще бъда танцьорка. Ще ти доставя кратко удоволствие и ще си тръгна във вихъра на своя танц. Ще пристъпвам бавно към теб, ще те гледам така, както не те е гледала никоя и после ще танцувам. Ти дори да искаш (макар аз да не мога да повярвам в това) да ме докоснеш, никога няма да ти позволя. Вече не. Гледай. Повече не си заслужил.

Ще пусна подходяща музика, оскъдно облекло .. Ще те гледам в очите и с тях ще питам "Виждаш ли какво изпускаш?". Ще прокарвам ръце по тялото си, ще скачам в чужди прегръдки и с дяволски смях ще поглеждам през рамо, за да видя теб. Как искаш да съм в твоите ръце.. Или може би ми се струва? Добре. Тогава ще дойда при теб. Ще прокарам плавно ръка по гърба ти и няма да свалям погледа си от плячката, ще наблюдавам реакциите ти. Ще се наведа и ще гризна ухото ти, така както правех преди, помниш ли? След това ще седна в скута ти и ще танцувам. Ще танцувам със смъртта (защото на това се обричам, правейки това). Ще танцувам с греха (макар винаги да съм била негова първа позната). Но няма да танцувам с теб. Няма да танцувам с теб докато не си върна всичко.

Искаш ме? Не, скъпи, повече няма да повярвам на тази шибана лъжа. Искаш ли да ти кажа какво искам аз? Искам да върна времето назад. Искам да върна онези хубави чувства в сърцето си, искам да го усещам цяло. Можеш ли, скъпи, можеш ли да ми върнеш това?  И да можеше, нямаше да има значение. Аз вече съм просто един танцьор. Моят танц ще продължи до края на живота ми. Ще взимам различни партньори, ще се понасям с тях. А после ще си тръгвам. От всеки мъж ще тръгвам както тръгна ти от мен. Така дали ще мога да ти го върна някога, съвсем?

Тема първа със С.

Тинувиел  .

Блудница

И пак ще ти държа ръката. И няма да те пусна. Макар да знам, че твоята ръка отдавна в моята не е, макар да не усещам вече топлота - аз винаги ще бъда твоето спасение (макар себе си да не мога да спася), аз ще бъда прегръдка, в която да се стоплиш, аз ще бъда грях, който не можеш да изкупиш.

Аз съм блудница. Блудница в свят на розови мъгли. Свят, повлияван само от добротата, свят недокоснат от тъга. И аз ходя по улиците тежко сякаш нося на врата си верига от олово, защото ми е едно такова тягостно и празно, може би... И душата по пътя ме остави. Наранена твърде много, отказа се от таз съдба. Но аз не мога. Аз ще продължа. Не мога да избягам от този свят, в който аз съм мрака. Не мога да избягам от света, в който ти живееш. Но прости ми - не мога и да не мразя това, че така силно обичам те. Не мога да не мразя свойта слабост. Та що за блудница бих била ако искам само един мъж?

Прости ми, аз оставам. Тук, до теб. Завинаги. Макар и да ме забравиш, макар и да ме заровиш безлично в миналото си, аз оставам. И няма да си тръгна. Ще мъкна своята верига, ще нося спомена в мен. Ще крия всяка влага, предизвикана от теб. И усмивката няма да е истинска, нима надявал си се на това? Не сме ли всички тук актьори с нарисувани лица? "Сбогом" аз не казвам никога, защото съдбата има зла ръка. И не се знае кога съвсем случайно (а може би не) ще те видя отново. Ще си спомня всичко. И ще тъжа. И ще тъжа. И ще тъжа.. Не, не по теб самия. Ще тъжа, че имам още чувства, а бях така добре замръзнала отвътре. Сега трябва да започна всичко от начало. Сега трябва отново да се заледя. И да, ще го направя. И не, пак няма да те оставя. Защото дори до сетния си дъх аз оставям вярна. Точно като куче. От онези - подритваните, от онези, които нямат свобода.

А може би аз, а не друг трябва да ушие моите крила? Добре, любов, ще ги ушия. Не в това проблема е. А че забравих как трябва да летя. Аз съм просто една осакатена грозна и пречупена птица. Аз съм блудница с тежък товар. Да, твоята любов, съкровище. Споменът за твоята любов ме убива. Но аз я ценя. Повече от всичко в света. И не бих я заменила за нищо друго, освен може би за свойта самота.

Тинувиел  .

Only if I could ..

Ако можех да бъда друго същество, щях да бъда птица. Щях да отлетя далеч от тук и никога нямаше да се върна към спомените, градени с любов. Споделени с теб.
Ако можех да бъда риба в морето, щях да преплувам целия океан. Докато не намеря друг като теб или не ме изяде някоя акула ( колко хубаво би било ) .
Ако можех да бъда кобила, щях да тичам докато не умра. Нямаше да позволя на никого да се качи на гърба ми. Освен може би на теб. Но всъщност аз щях да бягам не от друг, а от теб ( или към теб? ) .
Ако можех да бъда язовец, щях да се радвам на тъмнината така както й се радвам и сега. Щях да съм щастлива, че не виждам лъжовната светлина, която така и не се появява в края на тунела. Щях да се свия в недрата на земята, щях да въздъхна и никога повече нямаше да се покажа над земята.

Този свят не е мой, той не е създаден за мен. Има твърде много болка, твърде много самота. А може би създадена съм точно за това? Вечно да бъда сама, да търся нещо, което не съществува, нещо, което не ще намеря нивга?

Ако можех, щях да бъда еднодневка. Така щях да се радвам на живота, щях да ценя всяка минута и на края да въздъхна уморено върху своите яйца.
Ако можех, щях да бъда твоята кутия с цигари. Щеше да крадеш по малко от душата ми, но щях да бъда винаги в устата ти. Щях да усещам влажните ти целувки и да им се наслаждавам както вярващ се наслаждава на сутрешната си молитва. А накрая ти щеше да ме стъпчеш с крак или да ме загасиш в пепелника. Накрая, когато от душата ми не остане нищо ( та нали ти го взе? ), ти ще захвърлиш обвивката в някоя кофа за боклук (или на масата в някое кафе? Ще ме дадеш на някой друг, за да те отърве най-после от мен?). Щом не съм полезна, значи ненужна съм ти, нали?
Ако можех... Мисля, че най много бих искала... Ако можех щях да бъда сребърна висулка. Онази, окачена на твоята шия. Щеше да ме носиш всякога, да бъда непрестанно с теб. И тайничко нощем щях да се промъквам до сърцето ти. Щях да притъпявам болката си. И да бъда поне за малко сигурна, че аз, а не друга е легнала на твоето сърце.

Тинувиел  .

Оставете ме.

Остави ме. Сама. Сама с болката. Остави раните ми, не можеш да ги поправиш, остави ме. Остави ме! Нищо не можеш да направиш. И аз не мога. И не искам. Остави ме, мамка му, остави ме!

Аз не те заслужавах, а и ти не заслужаваше да бъдеш с мен. Времето не ни стигна. Времето не е за теб и мен. Времето не е за никой. И аз не съм. Аз трябва да съм ничия. Защото ще погубя всички ви. Спасявай се. Спасявай се от онази луда, която не може да се контролира. Бягай. Защото чудовището в мен е живо. И се крие зад тази красива усмивка.

Бягай.

Остави ме!

Не е в теб. В мен е. Не знаеш какво е. Махай се! Не ме разбираш. Нищо не знаеш, няма и да ти кажа. Не, стой. Не ме оставяй! Не мога да се боря сама.

То ще те надвие.

Но трябва да го спася! Поне него да спася от това!

Ще надвие и него. Остави го.

Точно така. Остави ме. Оставете ме. Всички. Няма спасение за мен. Вече не. Махайте се. Спасете си шибания живот, който живеете. Не знаете какво е. То  ще умре с мен. Аз ще го контролирам. Оставете ме. Оставете ме!

Никой няма да пострада. Лудата съм аз. Така трябва да бъде. Затварям душата си в клетка. В клетката на звяра - него вече го няма там. Той вече е мен.

Scarlet  .

Не, не и не

Не зная дали някога ще успея да поправя нещата. Не зная кога сълзите ще спрат да парят в очите ми, непредизвикани от нищо. Не зная до кога ще ги крия и колко ще издържи моята сила. Да, сигурно ще погледна на някого в живота ми както гледах на теб. Но той няма да си ти. Избутвам всеки спомен, пронизващ съзнанието ми. Искам да те изтикам от там, искам да те забравя. Искрено го искам! Но не мога. Не искам да забравям каква бях. Не искам да бъда момиче без минало, особено ако ти си част от него. Преживявам всеки момент, преглъщам горчилката и запазвам мислите си за своята самота. Така ги разглеждам на спокойствие с усмивка и блеснали очи.

Надявам се да си щастлив. Искрено се надявам на това. Поне единия от двама ни трябва да е, нали?

Tinuviel .