Не искаш да чуеш

Три думи.

Не ме оставяй.

И всяка е лъжа. Всяка една е така примамлива и изкушаваща. Но вече е късно. Вече не мога да те убедя като че ли. Аз съм като удавникът, скочил от моста. Таях надежди, исках шанс. Получих го и се справих по-добре от колкото смятах, че мога. Не ти показах нищо. Нито капчица от тъгата, нито дума не казах за болката. И няма да го направя. Не, няма да стане. Някой неща трябва да си останат неказани, докато други остават неизживяни. Пък и няма смисъл, няма надежда. Нищо не остана. Само избледняващо болезнения спомен.

Ти ме забрави. Добре. Аз пък няма да ти напомням. Когато няма никого около мен, аз ще звънна, за да поискам помощ. Ти едва ли ще се отзовеш, но аз пък ще опитам. Макар че този опит ще да е като да си ударя главата в стена с пълна сила. Но... аз си падам мазохист по природа. И ще го направя. И пак ще се разочаровам. Често ми се случва.

Три думи.
Не ме оставяй.
Всяка искам да изрека. Да кажа веднъж поне истината, да бъда поне веднъж истинска и напълно честна. Но уви, не мога, защото не трябва.

Три думи.
Не ме оставяй.
Единствените, които не искаш да чуеш от моята уста, макар да ги крещя..

Тинувиел  .

Непроменлива

Коледа е. Събуждам се късно през нощта (по-точно рано сутринта).

4:10 ч. Ставам и овиквам цялата къща, будейки всички: "Коледа е. Коледа е! Има подаръци!!"

Ммм да.. Не можах да се отуча от този навик. Следва едночасово ровене и разопаковане на подаръци. И естествено, моите са най-много.

Но защо?

Не спирам да се питам. Аз съм най-незаслужилия човек от семейството, но винаги под елхата е пълно с подаръци, написани с моето име. Защо??

Майка ми се трепе като роб по цял ден, за да ни е добре. Сестра ми работи на 4 места, за да може сама да си плаща университета, да си зарежда колата и едновременно с това винаги когато ни потрябват пари да е готова да ни даде. Другата ми сестра.. Е, нея не я виждам особено често, но момичето учи, не е отличничка, но все пак си заслужава и тя да има подаръци колкото мен, че дори и повече.

Тогава защо? Защо точно на мен? Не е честно спрямо другите.

Всички те ме обичат отвратително много. А аз не им отвръщам и с половината обич, с която ме обсипват. Да, ужасна съм. Но... не мога да се променя. Винаги ще съм си такава.

Tinuviel   .

Бъдни вечер

Пълна маса. Щастливи хора. Празник. Бъдни вечер.

Само че аз не празнувам. Просто не го чувствам. Не усещам, че е празник. Не усещам, че трябва да съм щастлива. Не съм. Но поне се правя. Усмихвам се вежливо, смея се.

От време на време хвърлям по някоя саркастично заядлива забележка и всички се засмиват. Добре, че не се обиждат..

Както и да е.

Весела Коледа, скъпи читатели (ако има все още такива)!
Бъдете ми живи и здрави, ужасни калитари и непреклонни позитивисти (просто защото си има причина да бъдете такива). От все сърце ви пожелавам щастие - неумолимо, късмет - неспирен и любов - вечна (или поне задоволителна). Бъдете всичко, което аз не съм. Весели празници!

С най-добри пожелания,

Тинувиел  .

Феи

Надеждата... така примамлива и лъжовна. Вечна. Надежда има винаги, казват. Дали?
И в Титаник е имало надежда, надежда, че ще оживеят. Резултат? Почти всички са мъртви.
И Константин ІV е имал надежда, че ще победи кан Аспарух с многобройната си войска, но успял ли е наистина? 681 година българите пресичат Дунава и се заселват в тези земи, разбивайки армията. Константин ІV пък, си тръгва от бойното поле, под предлог, че го боли крака.
И майка ми се надява да съм отличничка, да не пия, да не псувам и да не изпростявам. Ех, мечти...

Не.
Аз вече не тая надежда. За какво, ще ме попитате, а аз ще ви кажа - надежда, че ще забравя всичко някой ден, понеже миналото е изтрито от едно по-добро настояще. Не. Вече не. Надеждата е за тези, които още вярват в мечтите си. Аз не съм от тях. Защото нямам мечти.
Аз не мечтая да стана лекар, не се надявам да работя това. Аз знам, че ще направя всичко по силите си да бъда такава. Аз не давам мило и драго, за да изнамеря перфектният човек за мен. Аз вече го намерих. И изгубих. Не се надявам да открия втори като него. Просто знам, че никога не ще успея. Аз не мечтая за деца, къща и голямо семейство. Знам, че ще се проваля в това начинание, ето защо и не милея за тези неща (дори ако успея да ги избегна ще съм много щастлива). Не си пожелавам тази нова година да ми даде едно ново начало. Аз знам, че такова ще има. Все нещо ново ще се появи. Какво - никаква идея, точно това е интересното. Не се надявам, че ще подновя едно безнадеждно приятелство. Аз знам, че това ще е трудно, в някои случаи - невъзможно. Трябва да има желание, а такова има ли?

Блянове... Съдби... Тревоги... Незаздравяващи рани..

Знам, че ще започна отново да тая надежда и да се изгубвам в собствените си мечти, чак когато от цигарата ми започнат да излизат феи.

Предколедно настроение

Хорааа, Коледа идваа!!! Много шеметно приближава! Аз вече купих коледните си подаръци, а вие? Отидох в НДК на Коледния базар и намерих абсолютно всичко, което ми трябваше (е, загубих обеците на едната ми сестра и сега трябва да й взимам нови, но най-важните неща ги взех и дори опаковах)! Направо  съм горда със себе си. Имах адски малко пари (просто нямах време да изврънкам още от братчеда), а накупих страхотни подаръци, по-добри от това, което си представях и съм почти убедена, че всички ще са доволни (почти не е много надеждно... ама пък картичките станаха супер готини (остава и да не бяха - цял ден ги мислих и рисувах (айде още една скоба - три за щастие))).

Нямам търпение да дойде празника, да вечеряме със семейството, да стана в 5 ч. сутринта (което си ми е обичай от малка - ставам супер рано от вълнение да си видя подаръците ^^ ), да разгледам какво ми е донесъл Дядо Коледа (най-после ще си сложа пръстена, който си купих и принципно е подарък-изненада от братчеда (мнооого хубав вкус има тва момче)) и да си хвана автобусчето (в най-добрия случай) за "село" и да изкарам там няколко дни (аах, как жадувам за разходка в природата, на Бърдото, да се хиля като идиот на братовчед ми, не защото имам повод за щастие, а просто защото е зима, студено е и съм развеселена). Искам ваканцията да идва по бързоо!

П.П. Утре имам класно по Математика (колкото и да е странно - да, аз разбирам задачите и ще си ги реша (надявам се)) - стискайте ми палци (и ми писна да пиша няк`ви глупости в тия скоби), защото малко късмет (и може би чужда помощ) няма да ми е излишна... Пожелайте ми успех! (sun)

Stuck Between Two Worlds

Начало. Край.
Понякога изгубвам връзката. Кое беше началото и кое беше края?
Има начало, знам, че има. Аз си го спомням. Спомням си онзи първи ден, когато срещнах погледа му. Да, тогава май беше началото. Началото на един нов живот, началото на един различен начин на мислене. Спомням си, тогава не забелязах, не разбрах как бавно настъпваше тази промяна, как се загнездваше това ново начало.

А края? Кажете ми, аджаба, кога дойде края и къде направих грешката, къде пропуснах запетайката. Анализирах. Това беше всичко, което правех. Анализирах го: поведението му, смеха му, вида му.. Обаче неволно започнах да се сливам с него. Сливам.. Грубо казано, но не мога да се сетя за по-добро сравнение. И някъде там, може би, изгубих нишката и пропуснах края.

Отплеснах се и той ме изигра. Жестоко.
Шегата е за моя сметка. Отново. Е, какво пък, май почнах да свиквам.

Сега, като че ли към някъде по средата.  Заседнала между миналото и настоящето. Настоящето е сиво, безлично и болезнено. Не, не искам да вървя натам. Предпочитам миналото. То бе така пъстроцветно и красиво. Наистина, ама наистина прекрасно. Беше.

Вече не е. И никога повече няма да бъде. Да, жалко е, но какво от това? Ако стоя и оплаквам настоящето, живеейки в миналото, какъв е смисълът? Не. Ще си остана точно тук, където съм сега. По средата. При началото, много близо до края. В миналото, но все пак и в настоящето. Тук, но само телом. Духом аз съм там. Отново. За жалост.

Малка обява

Не биваше. Не биваше така -
след сто години сън да се събуждам.
Сега светът изглежда непознат.
А аз във него съм ужасно чужда.
Защо му трябваше на този принц
да идва и да ме целува без да мисли?
Принцесата я няма...Нека спи!
Нали си има разни други приказки...
А той пристигна като на шега.
И на шега реши да ме целуне...
А после си отиде. И сега
съм истински и непростимо будна.
Уплашена съм. Този свят боли.
Изглежда зли орисници са го проклели.
Не искам да оставам в него. Нито миг.
Разменям замъка си. За вретено.

Caribiana

Прочетете повече на: http://caribiana.blogspot.com/#ixzz18JHylBHB

***
Това момиче все едно моя живот описва. И то по какъв начин само! Заслужава си да хвърлите едно око. Не вярвам да съжалявате.

Недей разваля всичко

Виждам хора, виждам усмивки.
Виждам приятели стари, забравени. Някои - недостижими дори. Виждам бъдещето, виждам сивотата. Виждам настоящето. Виждам Съдбата.
Не, виждам и теб, не съм те забравила. И как бих могла, мъчителю. Виждам те. И то често. В началото непрестанно изпълваше моите дни. Не, сега не е по-различно, просто вече свикнах с теб, с липсата ти. Мозъкът ми е затормозен от друго, но в главата ми има един образ вечен, чист, неопетнен. Незабравен. И никога не би могъл такъв да стане.
Виждам приятели стари, забравени, някои - недостижими дори. Виждам бъдещето, виждам сивотата. Виждам настоящето. Виждам Съдбата.


Не, недей, утро! Недей разваля всичко!

Тихите води

Интересно..
Казват, че у всекиго има нещо странно, нещо, което с лека ръка бихме нарекли "лудост". Да, така е. Само че когато тази лудост е в прекомерно количество, тя би могла да граничи с невменяемост.

Напоследък съм наричана по доста начини.. Расист, Терорист, Самоубиец, Садист, Психопат... И всички те са абсолютно подходящи, уверявам ви. Ето днес, например...
Знаете ли колко е хубаво да нахраниш някой? О, неописуемо е.. Да видиш как садваш някой, как си затваря плювалника, как започва на свой ред да ти отвръща, само че нападките му са неоснователни, глупави, неразбираеми... И тогава да си замълчиш. Просто защото не си струва. И защото знаеш, че ти си победил. Просто се наслаждаваш на "духовния си оргазъм" с лукава, дяволска усмивка. Аах, живот...

Ето за това си струва да дишаш. За да върнеш тъпкано на тези, които по принцип неоснователно се мислят за по-добрии смятат, че ти не си никаква заплаха. Само че тихите води са най-дълбоки, нали знаете?

***
Девиз:  "Никога не е късно да направиш на мръсника мръсно, а колкото по-късно  -  толкова по-мръсно!!"  .  ((:

Коледа идва ((:

Хора, които четете това (ако още не сте умрели от скука или просто не сте избягали надалече, изтривайки линка на блога ми от "History"-то на компа ви), искам да ви напомня, че Коледа идваа!!! За всички, които ме познавате: ако не ми дадете подарък, предполагайте, че вашия подарък от мен ще бъде билет до Орландовци ((:

Цял ден правя картички, нарисувах ги, остана само да ги надпиша.. С братовчед ми ще купуваме подаръците заедно (и Слава Богу - и двамата сме двама бедни ученика, неспестяващи пари от закуски). Ще бъде супер, супер яко!!

И... накрая да ви поздравя с една песничка..

Моя стил

Не мога да се позная, хора. Не мога.
Куршуми? Боже, колко съм жалка. Цяла вечер седя тук и се хиля като ненормална. Ненормална, но осъзнала се. Жалка. Не мога да намеря по-подходяща дума за себе си.

Куршуми... Любов.. Хах. Сигурно. Сама не си повярвах. Това, което си заслужава е само и единствено болката, която избистря и просветлява мислите ни, и смъртта, която ни избавя от досадата. И нищо друго няма смисъл. Останалото е просто глупава шега на Съдбата.

Някъде бях чула, че е научно доказано. Щастието не може да продължи вечно. В никакъв случай. Просто така сме създадени. Така сме устроени. Щастие? Пфф.. Любов? Рядкост, но и голям недостатък в живота. Защо недостатък? Защото всеки иска любов. Иска да се влюби, да има деца, семейство. Глупаци, бих казала аз. Намирате любовта. Всичко свършва. И тогава? Тогава всички сме "мъртви;безчувствени;наранени".. О, моля ви се! Такава бях и аз, впрочем...

Любовта към някого другиго (изключваме Господ и семейството си) е прокоба, следваща ни навсякъде. Тя ни прави наивни. Слепи. Жалки. Докато не се осъзнаем.
Любовта винаги е невъзможна, глупава и сложна. Смисълът? Да ти е добре. Доста егоистично. Мен са ме учили да бъда всичко друго, но не и егоист. За това и предпочитам да бъда всичко друго, но не и влюбена в този човек. Безнадеждно е. Жалко е. Не е в мой стил.