И си спомням онази мъничка усмивка. Непрестанно. Винаги еднаква, закачлива, дори щастлива ...
Той чакаше. Мен чакаше. И след като ме бе изгонил, попита сладко с широка усмивка и засмени очи:
- Искаш ли да ми подосаждаш малко?
Онази мъничка усмивка, която сега ме обърква толкова много. Нима тя беше само заради мен? Струва ли ми се или очите му светят така само когато ми се усмихне?
Не. Заблуждавам се. Всичко е заблуда. Глупава, неприятна, ужасна заблуда.
"Спри се." Казвам си на ум. "Спри да мечтаеш за глупави неща. Спри да правиш всичко това. Спри се! Разбери, няма щастие на света!"
Но как, защо не мога да се убедя. По дяволите. По дяволите всичко. Отивам да спя. Поне за малко - да се измъкна от света.
Тема ІІ със C.
Тинувиел .
