Стъклото се чупи. Чупи се в мен. Нежно разрязва кожата ми, а от там бликва кръв. Съвсем плавно и методично. Чувствам как затопля замръзналите ми мускули, как сякаш с всеки разрез отбелязва колко малко живот ми остава.
Стъклото се чупи. И с него умира светлината. Погива от самота. Угасва, разлива маслото и край.
Стъклото се счупи. Фенерът падна. И всичко свърши. Не зная на къде да вървя. На ляво? На дясно? Пътеката е отъпкана, но пък нощта е тъмна. Мрака ме обгърна плътно, каза ми, че всичко ще бъде наред и ще ме пази. Така ли е всъщност?
Лягам на поляната с онези, тъжните цветя. А може би това е само трева? Не. Цветята не са там. Те са някъде скрити дълбоко в мен. Красиви червени лалета. Прости, обикновени, но пък красиви, неповторими. Сега за тях е мрак и не искат да растат. Студено им е. И скоро ще умрат.
А слънцето? Дали ще дойде то?
Не. Стъклото се счупи. Границата изчезна. Границата между живота и смъртта.
На къде да продължа сега?
Тинувиел .
