Оказа се, че не съм писала тук от четири години. От четири години всъщност никъде не съм писала. Листата ми все са оставали или наполовина празни, или въобще незапочвани. Накупих си десетки тетрадки в опит да се вдъхновя и да запълня страниците им. Но нищо не излизаше от връхчето на химикалката. Само драскулки и странни мисли.
Бях в странен период на живота си. Никак не беше като Страната на чудесата или като във въздушния ми замък. Тях ги разрушаваха. Други хора. Бавно, неусетно почти. Спрях дори да виждам феите в цигарения дим. И през всичкото това време ми повтаряха "Обичам те". Сякаш това е извинение за всичко. Бяха влюбени в мен наистина красиво, но бедствено, метежно. И след тайфуна им... След като аз притъпявах дълго ветровете си... Остана толкова малко, че ми е много трудно да си го припозная. Коя бях аз? Сега ли съм по-истинска от преди? Или тогава бях? Нямам представа.
Ще ме прощавате, малко ми е трудно. Да обичам. Да живея. Да бъда. Но най-вече да съм щастлива. Толкова любов беше излюбувана по-мен, толкова прегръдки, толкова целувки, толкова невероятни думи... Даже ми се искаше да си ги записвам. Защото вече не ги помня. Пък какво остава за след години, когато ще съм още по-стара, още по-отвеяна и още по-далечна? Ей, хора, никога не се оставяйте някой да ви отдели от себе си. Променяйте се, винаги към по-добро се променяйте! Но недейте да се забравяте. Не ставайте част от връзка, от приятелство, от работно място. На първо място бъдете себе си. Че завръщането е невероятно трудна работа.
Аз започвам сега, започвам от тук. Започвам отново блога си, за който на никого не му пука. И всичките ми около двама читатели вече са се отказали напълно, но както в началото, така и сега - това е моето място. Моят дом, който правя единствено за себе си. Не очаквам лайкове, следене или каквото се прави в блоговете. Аз се следя, това е важното. Току-виж, даже започна да се харесвам пак.
