"Мъртвото понякога остава."
Няма значение колко дълго ще те викам. Тишината винаги ще поглъща звука. Няма значение колко бързо ще тичам, никога няма да избягам от теб. Няма значение колко силно те искам, никога няма да те имам.
И все пак се радвам, че не съм забравила как обичах себе си, как се радвах на всеки ден, всеки миг. С теб или без теб, аз пак ще съм сама. Ще си купя един мечок - ще го гушкам и може и да не съм толкова самотна. Ще си направя стая от снимки, която ще заключа, за да те забравя по-лесно. Тухла по тухла ще си построя отново моя свят. Свят, където ти не съществуваш, някъде, където мога да живея без да ме боли.
Нещо обаче винаги ще ми напомня. Ще ми напомня колко глупаво с тебе бях, колко наивно вярвах на всяка лъжа. Ще ми напомня и колко бях щастлива аз, за теб вече не съм сигурна. Да, мили, знам всичко. Знам защо момичето в кафенето ме гледа така злобно. Да, знам, че си я изчукал и си лъгал и нея така както мен. Истината е, мили, че ти си самотен. И търсиш части от себе си, правиш живота си интересен, усложнявайки чуждите. Не. Не и моя. Повече няма да ти го позволя. Тази рана оставям отворена, но ръцете ми винаги ще ти пречат да я отвориш отново. Тази болка е като онази твърде дълго пята песен. Тази любов е вече нищо повече от избледнял лист хартия...
Тинувиел .
