Избори ...

"Да избягаш от любовта или сляпо да й се отдадеш? 

Кое от двете е по-малко разрушително?"

-"Единайсет минути", Паулу Коелю

Не знам вече. Объркана съм. Да ти вярвам ли? Да те забравям ли? На границата съм. Крачка напред и вече ще си нищо повече от просто спомен. Крачка встрани и ще загубя контрола си, ще се хвърля отново в прегръдките ти. Ще се обрека на вечна любов. Ще бъда унищожена от самата себе си. 

Казват, че в любовта няма "защо". Любовта е просто любов. Тя е проста, само трябва да й хванеш нишката. Трябва да се опиташ да разплетеш кълбото, да я видиш такава каквато е. Сърцевината е онова, което ще ти даде отговора на всички въпроси. 

Защо искам да се върна при него? - Защото го обичам така, както не съм обичала. Както най-вероятно няма и да обичам пак.

Защо го обикнах? -  Защото той е създаден за мен, както и аз за него.

Защо бих се жертвала, за да е щастлив? - Защото неговото щастие е и мое щастие.

Защо му простих? - Защото любовта е сляпа. Защото любовта е непозната на омразата. Тя е великодушна и може да прости абсолютно всичко.

Защо ще му се доверя сляпо отново? - Защото трябва да вярвам, че хората могат да обичат. Искам да мога да вярвам, че любовта не е просто измислица и всичко, с което съм живяла през този живот не е лъжа. А именно - истинска любов съществува и тя остава завинаги.

Защо въпреки всичко не мога да го нараня? - Защото го обичам.

Сякаш всеки отговор произтича от тази пъвопричина. Защото го обичам. Колко лесно и просто, а колко мъка и обреченост носи! Ако го имам отново... Как да му се доверя? Ако не го.. Как да живея с този див бурен в сърцето си? Как се живее с призрак в дома ти? 

Уморих се, някак си. Уморих се да се боря. Да чакам. Да се надявам. Да мисля. Но колкото и уморена да съм... Душата ми няма покой. ("Не мога да ти дам мир. За нас покой няма вече. Само огромна мъка или най-голямото щастие.") През живота ще вървя като мъртвец... Само защото го обичам. Това ще бъде или най-големия ми грях, или единствения ключ към Рая. Което и от двете да е... Ще бъде по-добре от ада, който вече познавам тъй добре.

Тинувиел .

Stay.

Държах в ръцете си това, което исках. Подавах му ръка, позволявах му да ме прегръща. Исках да го прави. Мамка му, продавах си душата на дявола. Любовта... преди беше сякаш никога не се е случвала. Сега е сякаш никога не си е отивала. Сякаш никога не ме е лъгал. За определено време бяхме само аз и той. Само ние. Единствени на този свят. Аз - наранена, пречупена - стоях в прегръдките му, задълбочена в мислите си, вглъбена в това непознато силно чувство, а той - виновен, изпълнен със съжаления - ме прегръщаше без преструвки, без да лети другаде... А времето обикаляше около нас и се измъкваше между пръстите ни като пясък.

Мислех си... Минах през ада. Преживях най-страшния си кошмар. Загубих го и то заради друг. Това ли е чувството за рай? Така ли възнаграждава Господ заслужилите, изстрадалите? Надявам се, защото чувството беше неописуемо.

Като да те боли докато изпитваш екстаз. Като да се чувстваш цял отново. Да видиш всичко в цветове... Да чувстваш. Той ми върна всичко, Господи! Кажи ми, че няма да ми го отнеме пак...

***

А когато му позволих да ме целуне... Единствения въпрос в главата ми беше: "Не може ли това да продължи безкрайно?". Ако можехме да се пренесем в свят... Свят, в който никой не помни историята му, свят, в който той никога не е бил копеле. Изпокарах се с най-близките си приятели. Вярвам обаче, че те ще бъдат до мен, въпреки грешката, която евентуално допускам. Вярвам, че няма да ги загубя, само защото вярвам в любовта. Само защото смятам да се боря за нея, редом с него. Моля се да ме разберете... И да останете до мен. 

Евентуално.

Тинувиел .

Захир

" Захир е нещо, което сме докоснали или видели веднъж и никога повече не 

можем да забравим, изпълващо мислите ни до такава степен, че 

ни довежда до лудост. Моят Захир няма нищо общо с 

романтичните метафори. Той си има име и неговото име е..."

Иска ми се да ти кажа още много неща. Иска ми се да ти кажа всичко, което таях в себе си последните дни. Иска ми се да вярвах, че има смисъл да ти имам доверие отново. Искат ми се толкова много неща... Най-вече ми се иска да не беше моя Захир. Иска ми се да не желаех отчаяно да бъда с теб отново. Иска ми се да можех да те приема обратно. Мога. Да, мога. И най-вероятно ще го направя.

Отчаяно искам да ти изкрещя "БОРИ СЕ!". За мен, за приятелите си... Малко ни трябва. Много малко. Частица правилно решение и сме твои завинаги. Трябва само да направиш нещо. Нещо, с което да заслужиш приятелството ни. Защото ние сме от онези - истинските приятели. Онези, които няма да избягат когато знаят, че имаш нужда от тях, ако ще да ги гониш с точилка от къщата си. Ние сме от онези, които ще намерят, ще измислят начин да оправят кашата, която си забъркал. И никога, никога няма да те предадем. Особено така, както ни предаде ти.

А колкото до мен... Ти си ме знаеш. Аз съм като вълците. Лоялна. Вярна на сърцето си. Непокорна на мозъка си. И те обичах. Превърнах те в мой Захир и за съжаление никога няма да успея да променя това си решение. Не мога да ти бъда просто приятел - себе си обичам също. Сърцето ми спря когато видя името ти на екрана. Сърцето ми спря когато ми каза, че не си успял да ме обикнеш. Сърцето ми спря и онзи ден, когато аз си тръгнах и ти поставих ултиматумът, който те накара да бъдеш с мен. Сърцето ми си разбивал вече два пъти. Няма да ти позволя да го направиш трети път. Няма да те допусна до себе си докато не ми докажеш, че искаш място в живота ми. Повече няма да вярвам на нито дума, излязла от устата ти. Те всичките бяха лъжи. А аз те обичах горещо и истински... И сега е така.

И искам да те попитам само едно. Заслужаваше ли си?

XOXO,

Tinuviel.

My Almost Lover..

Не мога вечно да плача за него. Не мога вечно неговото име да чувам в главата си. Не мога да вярвам, че някога ще се върне, не мога да вярвам, че ще си позволя да му простя всичко. Няма как да забравя как ме нарани. Няма да забравя сълзите. Няма да забравя хилядите въздишки. Как се забравят хилядите "Защо"? А как се забравя... любовта?

- Обичаш го обаче. - нашепва ми плахо гласче отвътре.

Колкото и да искам, колкото и да се опитвам, няма как да го отрека. Обичам го още. Въпреки болката. Въпреки измамата. Въпреки че зная какъв е. Всеки ъгъл на ума ми, всяко кътче в къщата ми, всяка частица от сърцето ми... Навсякъде е той. И не зная как да го избегна. Как да го отблъсна? Как да се откъсна веднъж завинаги?

Хората не спират да ми повтарят, че не е единствения, че няма да е последния... Не ми говорете неща, които знам. Кажете ми как да го кажа на сърцето си. Как да го накарам да спре да чака? Как да му покажа, че всичко свърши? То тупти, но все за него... До кога, глупаво сърце? Хайде, хайде, излъгано си, знам, но трябва да продължим, няма как. Няма как да му простим с едно "Съжалявам". Няма как да му се размине само с това.

Обещай ми само да продължаваш да вярваш. Да продължаваш да мислиш, че има любов като тази. Просто още не си я открило. Ще я намериш, прескъпо мое сърце, ще я намериш... Търпи, колкото и да боли. Търпи, истински влюбеният ще дойде. Скоро.

Тинувиел .

Живях. Обичах. Бях.

Лъжите болят. Надявам се, само до време.

 Ich lebte. Ich liebte. Ich war.

Друго не искам от живота. Само да знам, че мога да обичам. Да знам, че не съм напълно скъсана по шевовете, че парчетата не са безмилостно разпръснати. Ще се зашия. Ще се залепя. И преди съм се поправяла. Не, че сега няма да ми е най-трудно, ама пък няма и да се откажа. Живот бе - майната му! Аз ще си докажа, че го мога докато ти ще започнеш да се въргаляш по стените на живота. А аз ще влизам през хилядите врати докато не намеря това, което ми е нужно - любов истинска, нелъжовна. Обичаща безкрайно. Боляща любов. Не мога повече да водя твоите битки, ти ще си ги водиш сам. И ще съжаляваш, и ще плачеш, и ще викаш. Но не, мили, няма да съм там. Няма да съм там никога повече за тебе. 

Простила съм ти вече. Аз прошка лесно давам, въпросът е, че никога не забравям...

Тинувиел .

В ръцете на умората

Нямам сили за нови мечти.

Нито сили за нови любови.

Дадох всичко на него. Почти.

Нямам сили да почвам наново.

Искам просто да бъда сама.

Да е тихо. Прозрачно. И чисто.

Като всяка едничка сълза.

Като всяка изстрадана истина.

Искам 

просто 

да бъда 

сама.

Да не помня ни него, ни себе си.

Не е имало никога "нас".

Само някаква тъжна обреченост.

Във която вярвах наивно.

И наричах Любов. И я пазех.

Нямам сили сега... Нямам сили.

Днес съм тиха. Прозрачна...

И празна

.

- Caribiana

 /Няма по-нежна поетеса от нея.. Никой не може така добре да ме опише както тя./

Болката си има царство и ти си нейния господар.

И след толкова години... Така и не се научих да не вярвам на мъже. И след толкова години пак крача с разбито сърце. Нали беше различен? Нали беше честен? А не посмя дори да ми го кажеш в очите. Малък си още, все забравям... А така ти се иска да си вече голям... Да можеш да любиш, да обичаш и разлюбваш.. Ама не, не, не, това е само заблуда. Лъжите ти бяха стойностни. Те ме раниха най-много. Лъжите, изречени без пощада, без свян, без да ти мигне окото. И аз, глупавата, повярвах. Повярвах заради чистотата на детската ти душа. И забравих. Забравих, Господи, че децата правят глупави грешки, без изобщо да помислят колко могат да ранят.

И сбогом не ти казах. А трябваше. Трябваше да ти забия шамар. Трябваше да те направя на нищо. На някоя улица в някой квартал. Господи, колко боли... Мисълта, че вече обичаш друг. Че аз съм била нищо и ме замени за ден. Майната ти, нищо че те обичам. Майната ти, нищо че не спирам да плача за теб. Безутешна съм. Безкрайно боляща. И крайно огромна рана съм в момента. Събуждам се всяка сутрин и най-голямото ми щастие за деня са онези две-три минути когато мозъкът ме връща от съня. И няма нищо. Сякаш всичко е наред. Сякаш съм още щастлива. Сякаш има още смисъл. И след миг и те отлитат... Не остава нищо. Само една развалина. Само едно парче месо, което си забравил в хладилника. Мърша, която просто изхвърляш на боклука. Какво по-лесно от това?

Tinuviel .