И бавно, един по един, всички ще си отидете. Една зима. Толкова трая перфектното приятелство. Една зима. И картината се пропука, а след това стана на парченца. Щяхме да живеем в онази сграда, да се срещаме всеки ден в нашето кафе... Всеки ден. Виждахме се всеки Божи ден. Минаха 3 месеца, а се видяхме два пъти. Два пъти. Липсвате ми. Липсва ми това, че бях толкова щастлива тогава. Липсва ми чувството да има на кого да дадеш любовта си и той да не я отблъсне. Бяхме петимата най-страхотни пичове. Неразделни. Господи, колко ми липсват тези времена! Обичам... Обичах когато на някой нещо му хрумваше и всички тръгвахме след идеята му. И после го псувахме, защото заведението отваря по-късно. Него държах за ръката. И прегръщах всички ви заедно с това. Господи, колко съм била щастлива! И го осъзнавах. Толкова бях благодарна... Благодарна съм и сега, макар и тъжна.
Носталгията се вмъкна под клепачите ми, съжалявам. Простете ми дързостта да тъжа за сто живота напред. Простете ми, че нагло ви припомням и на вас. Беше приятелство от приказките. Беше приятелството, за което мечтая от години... Не винаги бяхме на едно мнение, не винаги имахме възможност да постигнем онова, за което жадувахме, но... Господи, толкова бяхме щастливи!
Къде е авторът на моят живот? Искам да го попитам: "Книгата ви се казва Рай, защо тогава отнехте моя?"
Mortuus .
