неделя, 29 януари 2023 г.

Пещерата на приказките


 Не искам да си го признавам, защото го направих въпреки всички многобройни предупреждения. Бил е лош. Бил е долу, бил е горе. Правил е какво ли не, запознал се е с кого ли не, оправил е половината град и много отвъд. Не съм наивна, няма да се промени. И не искам да го прави. Искам да бъде себе си без задръжки и аз да правя същото около него. Не си затварям очите и не се заблуждавам.

И въпреки това... Въпреки всичко, той просто ме завладя. Не го очаквах. Подготвях се, стягах се максимално, отричах до последно, но ми влезе под кожата като скарабей. Бих казала, че не го усетих, но ще излъжа.

Беше онази вечер. Бях с нова, покъртително ужасна прическа. Контактните ми лещи ми надраха окото и не можех да го отворя за повече от три секунди. Сълзеше непрестанно, поду се и почервеня като домат. Той ми помогна да потърсим денонощен офталмолог, но струваше главоломно много. Прегърна ме, изключи всички лампи, защото ме убиваха, и каза: "Хайде да слушаме приказки". Лежахме в тъмното, гушехме се и слушахме за "Дребосъчковците", "Али Баба и 40-те разбойници" цяла вечер. Той припяваше, подаваше реплики и когато му се извиних, че съм останала, което не беше планирано, и му преча да гледа някой филм, той просто се усмихна и каза "За какво говориш? На мен ми се слушат приказки."

Няма да го кажа. Няма да го призная. Ще остане просто написано и запомнено тук. Но заради многото вечери и дни преди това, най-вече заради прекрасността и нежността на тази реално злополучна вечер.... Мисля, че се влюбих в него.

четвъртък, 26 януари 2023 г.

Грешки и проклетии


 Вдъхновяваш ме да пиша. Караш ме да бъда себе си, защото откакто те познавам, ти не си бил нищо друго, освен теб самия. 

Много интересно опитомяваш всичките ми проклетии. Без да ги възпираш, без да им се подиграваш, без да се плашиш от тях. Дали са се разбеснели като глутница гладни вълци, дали искат да се самоубият като унизени самураи, дали искат да литнат като недорасли пиленца от гнездото... Просто ме поглеждаш нежно и ми казваш "Глупаче...". 

Не мога да повярвам колко много те е грижа за мен. Изчезна ли, удавя ли се в себе си, за миг дори, изникваш до мен, усмихваш ми се сладко, целуваш ме леко и ме прегръщаш. Убива ме каква връзка изгради с мен без дори да знам. Усещам те. Усещам те дори, когато си далеч от мен. Мисля те във всеки час на деня. В началото ми пишеше посред нощ дори и някак се оказваше, че точно тогава съм се събудила за минута-две. 

Плашиш ме. Очаквах, че това ще е за кратко и от време на време. Смятах, че няма да е нищо особено и бързо ще ти омръзна, като много други. Ако трябва да съм искрена, бях сигурна, че няма да ми пишеш повече даже. И заради това се впуснах, заради това разголих рамо, заради това си позволих да те целувам.

Спасяваш ме без да подозираш. Самотата ми ме е оставяла прекалено често разхвърляна по всякакви чужди легла. Желанието за докосване ме е полагало в нечисти ръце. Не съжалявам и за грешките си, но се радвам, че намерих теб преди да изгубя себе си. 

Караш ме да вярвам, че има хубаво и може да си откачен, без да мачкаш другите. Отваряш ми очите, сетивата и сърцето. Убиваш ме, докато ме съживяваш. Правиш с мен неподозирани неща. И ми харесва. Всяка секунда с теб, всеки поглед, всяка ласка... Заслужава си, ако ще да си грешка.