Искам да стоя точно така. Да не мога да дишам, а сърцето ми да боли. Защото аз цялата съм болка и мъгла. Искам не да забравям. Искам да се откъсвам. Искам да се отдада на собствената си лудост. Искам да разруша всичко и да не оставя никой жив. Омръзна ми да пиша по тези стени. Не остана място от молби и плач. Омръзна ми да намирам сили да продължа. Искам вече да ги нямам. Искам да избягам. Искам да съм никъде. В някоя тъмна стая и да остана насаме с призраците, страховете и личностите вътре в мен. Луда съм, да. Искам да бъда луда. Омръзна ми да съм такава каквато не съм. Омръзна ми да преследвам за капка любов. Омръзна ми да обичам и да бъда необичана. Писна ми да чакам до вратата. Уморих се искам да заспя. Паникьосвам се. Искам да избягам. Искам да не съм тук.
Лудост, лудост, лудост....
Никога не е била толкова силна. Добре, че няма кой да ме види сега. Щеше да пищи и да бяга без глава.
Искам и аз да бягам. От лудост. Да бягам от всичко. Помня всички рани и всички думи... Помня всичко, а не искам да се беше случвало. Случвало ли се е изобщо?
Аз съм птица в нощта. Аз съм шепот в дъжда. Аз съм сянка в деня. Аз съм ничия никаквица. Аз съм едно счупено нищо, запълнено с фалш. Аз съм една проста скица без цвят. Само цигара в уста и мисъл в ума. Аз съм Айнщайн, аз съм Дикенс. Аз не съм себе си и никога не съм била. Аз съм луда писателка с нищо на света. Аз просто чакам отново смъртта.
И все пак я държа. Държа я. Трябва да я удържа.
Защото ако пусна лудостта......
Scarlet.
