Ако можех да бъда риба в морето, щях да преплувам целия океан. Докато не намеря друг като теб или не ме изяде някоя акула ( колко хубаво би било ) .
Ако можех да бъда кобила, щях да тичам докато не умра. Нямаше да позволя на никого да се качи на гърба ми. Освен може би на теб. Но всъщност аз щях да бягам не от друг, а от теб ( или към теб? ) .
Ако можех да бъда язовец, щях да се радвам на тъмнината така както й се радвам и сега. Щях да съм щастлива, че не виждам лъжовната светлина, която така и не се появява в края на тунела. Щях да се свия в недрата на земята, щях да въздъхна и никога повече нямаше да се покажа над земята.
Този свят не е мой, той не е създаден за мен. Има твърде много болка, твърде много самота. А може би създадена съм точно за това? Вечно да бъда сама, да търся нещо, което не съществува, нещо, което не ще намеря нивга?
Ако можех, щях да бъда еднодневка. Така щях да се радвам на живота, щях да ценя всяка минута и на края да въздъхна уморено върху своите яйца.
Ако можех, щях да бъда твоята кутия с цигари. Щеше да крадеш по малко от душата ми, но щях да бъда винаги в устата ти. Щях да усещам влажните ти целувки и да им се наслаждавам както вярващ се наслаждава на сутрешната си молитва. А накрая ти щеше да ме стъпчеш с крак или да ме загасиш в пепелника. Накрая, когато от душата ми не остане нищо ( та нали ти го взе? ), ти ще захвърлиш обвивката в някоя кофа за боклук (или на масата в някое кафе? Ще ме дадеш на някой друг, за да те отърве най-после от мен?). Щом не съм полезна, значи ненужна съм ти, нали?
Ако можех... Мисля, че най много бих искала... Ако можех щях да бъда сребърна висулка. Онази, окачена на твоята шия. Щеше да ме носиш всякога, да бъда непрестанно с теб. И тайничко нощем щях да се промъквам до сърцето ти. Щях да притъпявам болката си. И да бъда поне за малко сигурна, че аз, а не друга е легнала на твоето сърце.
Тинувиел .
